ЗдравеКоди Касиди* / 15 юни 2020

Кой е открил първата ваксина

Вариолацията на Екатерина Велика извършва Томас Димсдейл на 12 октомври 1768 г.

Снимка: сп. Либерален преглед

Английският лекар Томас Димсдейл се чувства доста нервен.

Датата е 12 октомври 1768 г., вечерта – и Димсдейл подготвя императрицата на Русия Екатерина Велика за нейната процедура. От техническа гледна точка онова, което той планира, е сравнително просто, медицински солидно и минимално инвазивно. Изисква се само да се направят две или три малки порязвания в ръката на Екатерина. Въпреки това Димсдейл има основателни причини за безпокойство си, тъй като в тези разрези той ще намаже странна субстанция, получена от няколко гнойни циреи, гъмжащи от вариола – вируса, който причинява едрата шарка и по онова време води до смъртта на почти една трета от хората, които са се заразили с него.

Въпреки че извършва процедурата по лично желание на Екатерина, Димсдейл е толкова загрижен за резултата, че тайно е разпоредил да го чака карета, с която спешно да се измъкне от Санкт Петербург, в случай че процедурата не протече в съгласие с очакванията му.

Онова, което Димсдейл планира, се нарича по онова време вариолация или инокулация и въпреки че е опасно, представлява върха на тогавашните медицински постижения. При вариолацията лекарят прехвърля екстракт, приготвен от циреи на едрата шарка от болен пациент в здрав, тъй като по причини, които по онова време не разбира още никой – вариолираният пациент обикновено развива само лек случай на едра шарка, в замяна на което получава доживотен имунитет срещу болестта.

Двадесет и осем години по-късно Едуард Дженър подобрява тази прото-ваксинация, когато открива, че може да използва и по-безопасен, сроден на вариолата вирус, наречен кравешка шарка, за да инокулира пациентите си. Но именно първоначалната вариолация – а не ваксината на Дженър – е нещото, което за пръв път установява по безспорен начин ефикасността на лудешката и по онова време нелепо опасна идея, на която разчитат почти всички ваксини: умишленото заразяване на здрав човек с отслабен патоген, който му създава имунитет.

(Към момента, в който процедурата е била практикувана вече и от западни лекари като Димсдейл, по-малко от 1 на 600 пациенти са умирали от прилагането на ваксината.)

В крайна сметка страховете на Димсдейл се оказали напразни. Екатерина развила само лека форма на болестта и приготвената за бягство карета останала неизползвана.

Всъщност процедурата се оказала толкова успешна, че, както по-късно самият Димсдейл разказва, е трябвало да използва микроскоп, за да види микро-циреите, които се образували около нейния разрез. В писмо до Волтер Екатерина пише, че „планината е родила мишка“ и че анти-ваксърите от собствената й епоха били „истински глупаци, невежи или просто злонамерени“.

Три десетилетия след инокулацията на Екатерина, Дженър открива и популяризира циреите от кравешка шарка като заместители на онези от едрата шарка. Процедурата му довежда до още по-безопасни инокулации и нарича метода си „ваксинация“. Дори когато Луи Пастьор открива, че е възможно да се отслабят и инокулират други патогени, като онези на антракса и беса, името на Дженър си остава свързано с първоначалната употреба на термина.

Съвременните имунолози са подобрили тази животоспасяваща концепция до такава степен, че ако намерят ваксина за Covid-19, тя няма да съдържа какъвто и да е риск от широко разпространена инфекция. Днешните ваксинационни препарати водят до производството на антитела, но са неспособни на мащабно възпроизвеждане. Това обаче съвсем не е така по времето, когато те са открити за първи път. В случая с императрица Екатерина процесът просто разчита изцяло на това, че имунната й система ще се справи с инфекцията. Димсдейл знае много добре, че тя ще се разболее.
И все пак идеята за умишлено заразяване на пациенти със смъртоносен вирус, който да им помогне, се е появила първоначално в нечия мисъл – и това е може би най-голямата идея в историята на медицината. Това не е идея на Дженър, нито пък на Димсдейл. Но може би е хрумнала на някой определен човек. Забележително е, че вариолацията най-вероятно не е била открита на много места, независимо едни от други. Най-ранните исторически свидетелства дават основания да се предполага, че тя е започнала да се практикува първо в Китай – вероятно в югозападните провинции Анхуи или Дзянши – преди да се разпространи по целия свят.
Най-ранните писмени доказателства за инокулация се откриват в документи, идещи от средата на 16 век. Медицинският трактат, написан през 1549 г., озаглавен от лекаря Уан Чуен „За болестите морбили и едра шарка“, описва „пренасяне на едра шарка“ върху здрави пациенти. Но инокулацията вероятно е започнала поне няколко поколения преди трактата на Чуен…
За съжаление, точното съотношение между доза и ефект е невероятно трудно за установяване извън клинични условия. Почти невъзможно е да се създаде повторно дозата, която човек получава по естествен начин, така че количественото определяне на дозата изисква умишлено заразяване на група пациенти с измерено количество от даден патоген. Но това е нещо силно проблематично, особено при опасни инфекциозни заболявания като вариолата.
Очевидно е, че не можете да заразявате хора с все по-нарастващи количества вариола и да измерите реакциите им, но проучвания, извършени върху мишки, показват, че има вероятност да е налице определена зависимост между инфекциозната доза и тежестта на последващото заболяване. Малки количества вариола, инжектирани в мишки, ги правят леко болни или дори безсимптомни, докато най-големите дози са винаги фатални.
Вариолацията е акт, който изисква изключително точен баланс: дайте на пациента твърде силна доза патогени – и той или тя ще развие опасен случай на болестта; дайте обаче твърде малко – и няма да се стигне до производство на антитела.
И макар че имунолозите непрестанно развиват техниките си, принципът, който стои зад ваксините, си остава до голяма степен същият, какъвто е бил и по времето, когато за първи път го е открил вярващият в магии древен китаец с неизвестно име.

___________

*Коди Касиди е млад американски автор и журналист, специализиращ в областта на научно-популярния жанр. Цялата му статия е преведена и можете да я прочетете в сп. „Либерален преглед“. Фрагментите публикуваме с любезното съгласие на издателите.