Няколко месеца след като напуска добре платената си работа, Василена разполага с по-малко пари, живее по-скромно, но за първи път от години има време да се нахрани спокойно, да спортува, да чете и да се запита какво наистина иска. С благодарност си спомня мига, когато, гледайки Франкфурт и живота си отвисоко, от петзвезден хотел, разбира, че всичко, за което толкова дълго се е борила, вече не я вълнува. „Благодарна съм, че ми беше дадено. Само че това не е моят живот“, казва си тя.
Днес младата психоложка разпознава същото и у много от хората, които идват при нея. Те говорят за тревожност, панически пристъпи, неудовлетворение, повтарящи се провалени връзки или липса на посока. Но защо живеят по начин, който ги изтощава, въпреки че никой не ги принуждава? Василена вече знае отговорите.
И ДО ДНЕС СЕ РАДВАМ, ЧЕ СЪМ ЖИВА
Историята на Василена започва много преди професионалния път в психологията и терапията. Като тийнейджър тя преживява събитие, което застрашава живота и променя начина, по който гледа на него. Години по-късно осъзнава, че то е оставило следи не толкова в тялото, колкото в начина, по който усеща сигурността, близостта и доверието.
Именно любопитството към собствените преживявания я отвежда към психологията. Започва да търси отговори как миналото влияе на настоящето и как човек може да възстанови вътрешното си спокойствие.
Днес тя вярва, че всяко преживяване, независимо колко трудно е било, може да се превърне в начало на по-дълбоко себепознание и истинска вътрешна промяна.
„Във всичките си връзки стигах до едно и също място. Отричах се от онова, което ми носи радост, отказвах се от себе си и карах човека до мен да ме вижда като майка, като товар вместо като жена“, признава тя.
ЗАГУБАТА
Когато е на 21 години, Василена губи един от най-близките си хора, с когото е прекарала голяма част от детството си. Това отключва състояние, за което тя няма никаква подготовка. Започват панически пристъпи. Не може да спи, трепери, изпитва силна тревожност и усещане за пълна безпомощност. Дотогава смъртта за нея е само отвлечено понятие, а не болезнена действителност. „Видях, че хората умират. Бях на двайсет и една и изведнъж разбрах, че животът може да е страшен“, спомня си Василена.
Нейна приятелка я насочва към терапевта д-р Тодор Първанов. Девойката следва терапия при него около година, а психиатърът изиграва най-важната роля за професионалното развитие на Василена. Насърчава я да учи психология, да чете, да си води записки и да обособи собствените си въпроси. С времето срещите им се превръщат в разговори върху книги, идеи и наблюдения за човешкото поведение. А когато Василена се дипломира и става психолог, нейният наставник започва да изпраща клиенти при нея.
ЧУЖДА ПРЕДСТАВА ЗА УСПЕХ
След време Василена се премества в София. В столицата младата и изпълнена с жажда за постижения дама вижда около себе си хора, чийто живот изглежда подреден, успешен и примамлив. Офисите, високите длъжности, добрите доходи, пътуванията и общественото признание започват да я примамват как да живее.
Започва работа в търговска фирма. За да се докаже, работи по дванадесет часа на денонощие. Ръководи проекти, а после поема международните продажби и отговаря за най-големия клиент на фирмата. Тъй като той остава много доволен, а тя напуска предишната си работа, я кани да се присъедини към неговата компания. Предложението носи по-висока длъжност, влияние, международни връзки и парични възнаграждения. Но вместо да е щастлива, Василена става раздразнителна и изтощена. В даден етап боледува шест пъти само в една година.
Отношенията с близките също са пред провал. Тя се грижи за всички, защото иска да я обичат, но вместо благодарност връзките с тях са непрекъснато под напрежение.
АКО НЕ МРЪДНЕШ, НИЩО НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ
Безпокойството, което носи, я отвежда до групово занятие по семейни констелации с Румен Янкулов. Той поглежда как е разположена спрямо рода си и казва на Василена: „Аз не мога да ти помогна. Ако ти не мръднеш, нищо няма да се случи“. Около нея седят десетки хора. Василена се чувства зашлевена.
Следват няколко месеца, през които думите му продължават да работят в нея. Една сутрин се събужда и си задава въпроса, от който повече няма да може да избяга: „Аз чий живот живея? Защото този не е моят“.
Младата жена проглежда – изведнъж вижда ясно разликата между нещата, които върши и притежава, и живота, за който душата на Василена жадува. Напуска работа. Влага спестяванията си в множество обучения, сайт и надграждане на работата като психолог. Всичко това дава на Василена увереност и усещане за свобода, каквито никога не е изпитвала.
Тя престава да поправя живота на майка си и забелязва в нея способности и устойчивост, които дотогава е пренебрегвала. „Мислех, че съм по-силна от хората около мен и трябва да ги спасявам. После видях техния авторитет и тяхната сила“, казва жената.
Промяната не решава незабавно всички нейни лични тегоби, трупани с години, а може би с животи. Василена продължава да разпознава у себе си нуждата да контролира. За нея е трудно да остави друг човек да поеме посоката. Самата тя признава, че женствеността и близостта в любовта са част от работата, която още предстои. Това признание е важно за начина, по който практикува. Тя не говори като някой, който е приключил със собствените си слабости. Познава ги отблизо, защото продължава да ги среща в себе си.
ИСКАМ, НО НЕ ИДВА
Хората често идват при Василена с ясно назован проблем. Получават панически пристъпи, не могат да преживеят раздяла. Изпитват гняв, тревожност или отчаяние, чийто произход не разбират. Искат връзка, семейство, по-добра работа, повече увереност или смелост да направят промяна. Василена разглежда историята на човека, важните събития, семейната среда, отношенията с родителите, повтарящите се неудачи и начина, по който той вижда себе си. Търси да назове точното му желание в настоящето.
„Зад всичко, което искаме, но не ни се случва, стои страх“, казва тя. Човек може съзнателно да иска семейство, а в същото време да се страхува как детето ще промени тялото, работата, свободата и отношенията му. Може да иска любов, но да очаква отхвърляне. Да мечтае за нова работа, докато се ужасява от възможността да загуби сигурния доход. Тогава поведението започва да обслужва страха, макар думите да говорят за желание.
Според терапевтката голяма част от съвременната тревожност се храни от непрекъснатото живеене в бъдещето или миналото. Умът произвежда следващия възможен провал, следващата опасност, а депресивните състояния често държат човека в миналото и в желанието преживяното да е било различно. „Много мислим и малко живеем. Мислим за това, което може да стане, или за онова, което вече е станало. Така пропускаме живота, който се случва сега.“
Василена не обещава магическо премахване на симптомите. Паническият пристъп или трудната раздяла са началната точка. Под тях често лежат ниска самооценка, страх от изоставяне, вина, рани от родителя и убеждението, че любовта трябва да боли.
В работата си тя използва знания от психологията, когнитивно-поведенческата терапия, аналитичната психология, психобиологията, за която се е обучавала лично при Мари-Жинет Ро, и други. Съставя посока за следващите срещи, но оставя място и за онова, което се появява в самата сесия. Вярва, че терапевтът може да насочва, да задава въпроси и да подава ръка, но истинската работа остава при човека отсреща. „Не мога да направя нищо вместо него. Промяната идва от силата му да излезе отвъд страданието и да види смисъл в онова, което преживява.“
Някои от нейните доверениците успяват да намалят или прекратят медикаментозно лечение под наблюдението на своя психиатър, докато терапията подпомага цялостното им възстановяване.
Има много двойки, които стигат до желана бременност. Хора, които сменят работата си, и такива, които за първи път поставят граници.
Една жена идва при нея заради тежки отношения с човек, когото обича. След време изпраща снимки от сватбата им.
Млад мъж пристига с почти изчезнала увереност в себе си. Василена го уверява, че след пет години може да бъде точно там, където иска. Пет години по-късно той се свързва с нея от чужбина, където работи в централата на голяма компания. „Каза ми: „Аз съм точно там, където мечтаех да бъда“. После ми изпрати картичка, на която беше написал само: „Благодаря ти за всичко“.“
ДА ЖИВЕЕШ ЗА ЛЮБОВТА
Една от най-важните мисли, които Василена чува по време на терапия при Мари-Жинет (прочети повече за нея в брой 8/2025 г.), гласи, че хората избират половинки, способни да ги обичат толкова, колкото самите те вярват, че заслужават. Тази идея я кара да преразгледа връзките си.
Дълго време любовта за нея означава изпитание, несигурност и борба. Ако не боли, сякаш не е достатъчно истинско. За Василена това се превръща в личен въпрос: ще продължи ли да свързва любовта със страданието, или ще избере друг начин?
Нейният отговорът днес е: „Има смисъл да живееш за любовта. Няма смисъл да умираш за нея“.
Според нея човек стига до себепознанието, когато признае и доброто, и разрушителното в себе си. Когато погледне ревността, гнева, контрола, страха и нуждата да бъде одобряван, без да ги отрича. Тези части не трябва да управляват целия живот, но трябва да бъдат видени.
„В теб живеят и доброто, и лошото. Трябва да погледнеш чудовището си, да го разбереш и да признаеш, че и то е част от теб. Едва тогава започваш да знаеш кой си.“
Изследователката на човешката душа не вярва в пълното пренаписване на човека. Всеки идва със своя нрав, история, тяло, семейство и набор от качества, сред които има и трудни. Но да „мръднеш“ от блатото на нещастието, понякога е смела крачка – напускане, раздяла, нова професия, друг път е един милиметър. „За човек, който цял живот е стоял неподвижно от страх, един милиметър може да бъде началото на съвършено нов живот“, завършва психоложката.
А ти кое щастие не допускаш в дома си от страх?
ЗА КОНТАКТИ:
телефон - 0898 48 66 28
инстаграм - psychology_with_vasilena