Кен Киси: Лицата се разпиляват в мъглата като конфети

• Нощем все по-трудно си намирам леглото, трябва бая да пълзя на четири крака под пружините, додето открия къде съм си залепил дъвките. Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност. Ето това Макмърфи не може да го разбере, това, че искаме да сме в безопасност. Той все се опитва да ни измъкне от мъглата, на откритото, където могат лесно да ни спипат.
  

Той извика. Накрая, когато падаше назад и за секунда видяхме лицето му наопаки, преди да го затрупа на пода купчината бели униформи, той си позволи да извика.
Вик на победено животно, на страх и омраза, на капитулация и предизвикателство — такъв, ако ви се е случвало да ловите мечка или пума, или рис, е последният вик, който надава подгоненото, простреляно и падащо на земята животно, когато кучетата се нахвърлят отгоре му, когато то вече се интересува единствено от себе си и от своята смърт.

• Ей го стария Пийт, с лице като прожектор...Обяснява ми колко е уморен и само това ми е достатъчно, че да си представя целия му живот в железниците; виждам го колко се мъчи да проумее как да познава часовника, как се поти, додето си закопчае правилно униформата, как се пъне като грешен дявол да се справи с работата си, която за другите е толкова проста, че могат хем да я вършат, хем да си седят на стола и да си четат някое криминално или любовно романче. Всъщност той никога не е смятал, че ще се справи с нея — още от началото си е знаел, че няма да може, — но поне е трябвало да опита, просто да се опита да им подражава. Така, в продължение на четирийсет години успял да живее ако не вътре в света на другите хора, то поне някъде по краищата му.

Сякаш всяко едно лице е някаква табела, като ония с надпис „Аз съм сляп“, които си окачват по вратовете уличните музиканти-имигранти в Портланд, само че на тия табели пише: „Аз съм уморен“, „Аз съм изплашен“, „Аз умирам от цироза на черния дроб“, или „Аз съм заобиколен от машини и хора, които все ме тъпчат“. Всичките тия табели мога да ги прочета, колкото и да е дребен шрифтът. Някои от лицата се обръщат към другите и ако искат, могат да прочетат какво пише на техните табели, само че има ли смисъл? Лицата се разпиляват в мъглата като конфети.
Никога не съм стигал толкова надалеч. Значи, това е да си мъртъв. Предполагам, че е така и когато си Безмозъчен; напълно се изгубваш в мъглата. Не се движиш. Хранят тялото ти, додето накрая то престане да яде; тогава го изгарят. Не е толкова лошо. Не боли. Нищо друго ми няма, освен дето ми е малко студено, но си мисля, че с времето и това ще мине.