В живота има само едно щастие – да обичаш и да бъдеш обичан

Жорж Санд (1 юли 1804 – 8 юни 1876) е легендарна френска писателка. Това е литературният псевдоним на Амандин Орор Люсил Дюпен, по мъж баронеса Дюдеван. Начинът й на живот – стремежът към независимост, защита на правата на жената да си избира възлюбления, свободните маниери, мъжкото име и дрехи – всичко това прави Санд предтеча на феминизма през XX век. Творчеството на писателката предизвиква бурен възторг сред читателите й още по нейното време и я превръща в явление в европейската литература на XIX век. Първият роман на Жорж Санд - Rose et Blanche - е публикуван през 1831 г. Пише още „Зима на Майорка", „Индиана", „Леон Леони",  „Мопра", „Последната Алдини", „Орас", „Консуело" и много други. Жорж Санд има топли връзки с Ференц Лист и Фредерик Шопен, с Алфред дьо Мюсе и Проспер Мериме. Води дългогодишна кореспонденция с Гюстав Флобер.

•    Вярата е като любовта. Откриваш я, когато най-малко я чакаш.
•    В живота има само едно щастие – да обичаш и да бъдеш обичан.
•    Скромността понякога произтича от преувеличена горделивост.
•    На света няма нито един мъж, който може дълго време да бъде удовлетворен само от душата на една жена.
•    Можеш да обясниш на другите защо си се омъжила за мъжа си, но не можеш да убедиш самата себе си.
•    Има много хора, които си въобразяват, че ще станат по-важни, като оскърбяват другите, но не са малко и тези, които смятат, че ако покровителстват другите, се извисяват над тях.
•    На завистниците им е присъщо да мразят хората, защото, видите ли, им крадели щастието.
•    Не говори нищо лошо за другиго, ако не знаеш точно как стоят нещата, а ако знаеш, се запитай: защо го казвам?
•    На всеки се случва да приеме насладата за щастие, преди да разберем живота, преди да разберем, че на човек не е дадено да осъществи едното чрез другото.
•    Не можем да откъснем от живота си нито една страница, но можем да хвърлим в огъня цялата книга.
•    Жената винаги си остава жена и винаги се нуждае от закрилата на мъжа, който и да е той.
•    Растенията са създадени, за да израснат на едно място, хората – за да се движат и да общуват помежду си. Ако бях цвете, бих искала да съм в този цветарник – тук е хубаво, но като жена не бих искала да живея в килия, заключена зад каменна стена.
•    Смъртта минава между нас, във видимото ни разделя, само за да ни съедини във вечността.
•    Светът се управлява от каприза, заблудата и безумието.
•    Презрението и любовта често съжителстват отлично... в низките души. В душите на горделивците. Така е било и ще бъде винаги.
•    Егоистът винаги и навсякъде е сам. Душата му никога не е разтревожена от любов, мъка, постоянство, тя е безжизнена и студена и се нуждае от сън и покой не повече, отколкото един мъртвец. Този, който умее да обича, рядко е самотен, а дори да е така, той се радва на това.
•    Насилниците страдат повече от угнетените. Палачите са жалки грешници, които изкупуват в този живот престъпления, извършени от тях в други животи и които Бог е обрекъл да са зли – мъчение, което е хиляди пъти по-жестоко от това, което изпитват техните невинни жертви.
•    Смущението е признак на глупост. Ако ти се страхуваш, значи си тщеславен. Ако се страхуваш, че не си на висота, значи способностите ти са надути.
•    Когато загубим някого, когото обичаме, тайно смесваме любовта си към самите себе си с малодушието пред новите отговорности, които ни връхлитат след загубата. Отчасти такова чувство е оправдано, на само отчасти. Въпреки че е естествено, с него трябва да се борим.