Изкуство19 септември 2020

Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо

Паскал Мерсие: Дали човек чете или не чете - това веднага се забелязва

Днес Джеръми Айрънс, изиграл ролята на професора в "Нощен влак до Лисабон", навършва 72 г.

Петер Биери е швейцарски философ и писател, който подписва творбите си с псевдонима Паскал Мерсие. „Нощен влак за Лисабон“ е третият му роман. И най-успешният. Разказва за пътуването на Раймунд Грегориус - професор по латински език от Берн към Лисабон, към себе си и към един тъмен период от историята на Португалия - режима на Салазар. Професорът попада при мистериозни обстоятелства (спасявайки млада жена от самоубийство) на малко томче с мисли на португалския поет и лекар Амадеу де Прадо. Запленен от думите на неизвестния творец, от случката на моста с младата жена и от зараждащия се копнеж да открие смисъла на битието, той зарязва всичко и без никакъв багаж се качва в нощния влак към нищото. И към всичко в живота си.

Избрахме да ви припомним за тази книга и филм, защото днес, 19 септември, е рожденият ден на безкрайно талантливия британски актьор Джеръми Айрънс, изпълнил ролята на професор Грегориус във филмовата продукция от 2012 г. Навършва 72 години.

Може би най-добрият път към себепознанието е да се научиш да опознаваш и разбираш другия? Този, чийто живот е протекъл по съвсем различен начин и чиято логика се различава из основи от твоята?
Хората не понасят тишината. Това би означавало, че понасят самите себе си.
Ние се простираме не само във времето. И в пространството се разпръскваме далеч зад пределите на това, което виждат очите. Огронваме частица от себе си, когато напускаме някое място, ние оставаме там, макар и да си тръгваме. В нас остават усещания, които можем отново да придобием, когато се върнем на това място. Ние минаваме покрай себе си, пътешествайки.
Дистанцията между хората се увеличава все повече, когато осъзнаем, че другите ни виждат не такива, каквито ние си предтавяме, че сме.
Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо. Най-хубавото е поезията. Ако съществуваше поетично мислене и мисловна поезия - това би било Раят.
Понякога човек се страхува от нещо, понеже го е страх от друго нещо.
Ако можем да изживеем само малка част, от това, което е заложено в нас - какво става с останалото?
Да умреш с достоинство - означава да умреш с пълното осъзнаване на факта, че това е краят. Отхвърляйки пошлостта на надеждата за безсмъртие.
Дали човек чете или не чете - това веднага се забелязва. Между хората няма по-голяма разлика от тази.
Драматичното е определящо живота преживяване, което в същността си често пъти е невероятно тихо. Толкова малко общо има с гръмкостта, с острия пламък и вулканичното изригване, че в мига на преживяването то нерядко остава незабелязано. Когато разгръща революционното си действие и се грижи за това животът да бъде окъпан в напълно нова светлина и да добие напълно нова мелодия, то го прави безшумно и в тази прелестна безшумност се таи особената му аристократичност.
Когато времето на един живот стане много оскъдно, вече не важат никакви правила.
Човек не знае какво му липсва, докато не го получи, и тогава из един път разбира съвсем ясно, че то е било това нещо.
Никой не е създаден за другиго. И не само защото съществува провидение, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто защото между хората няма неизбежност, която да надхвърля случайните потребности и могъщата сила на навика.