Казваше, че Толкин е бил мъдър и трудолюбив мечтател, но и ти самият беше точно това

Любо превеждаше и Стивън Кинг, като му запазваше на български направо стайнбековското звучене. Любо за първи път преведе и Лъвкрафт. Кой не е тръпнал при четенето на „Цветът от Космоса“? Любо написа „Червей под есенен вятър“, „Десетият праведник“ и „Доказателство за разумност“ - едни от най-фините текстове в нашата фантастика, толкова ценни, колкото и обичаните страници на Лем, братя Стругацки или Артър Кларк (когото Любо също беше превеждал).

Любо написа десетки книги-игри, внесе този забавен жанр у нас и въведе цялото деветдесетарско поколение хлапета в непознати светове на чудеса и приключения. Той буквално създаде нови автори, защото беше щедър със съветите, помощта, знанията и книгите си. В собствените му истории разликата между добро и зло винаги е ясна - и етичният избор винаги се възнаграждава. Дори кратките му предговори издават неговия истински добър нрав, винаги съчетан с кротък хумор и ненатрапчива ерудиция. Този човек съчетаваше класически знания с пълна липса на снобизъм: беше способен с еднакво внимание да разговаря с нас, ентусиазираните хлапета, както за ранните спомени на Симеон Радев, така и за приключенията на Конан Варварина. Безценна комбинация! Същевременно той лесно и без претенции можеше както да преведе римувано стихотворение, така и да измисли ловка рима по каква ли не тема.

Любо много обичаше Толкин и донякъде се бе вживял в ролята на негов тълкувател. Това му прилягаше, защото Любо с обезоръжаваща честност си признаваше леката мания. Той искрено жалеше, че не е чел (и превел) „Книга на изгубените легенди“ и останалите томчета от „История на Средната земя“. Мисля, че в последните си години той навакса ако не с четенето, то като минимум с доизмислянето на собствената си версия на Средната земя. И в това той още веднъж прояви елегантното си чувство за мярка, тъй като никому не досаждаше с мечтите и идеите си, а работеше над тях съвсем дискретно - както дискретна бе и вярата му.

Любо малко наивно и много трогателно вярваше, че българите сме народ от чорбаджии - разумни и честни хора. Той беше истински добронамерен, внимателен и загрижен дори към хора, които се доближавахме към него случайно, рядко и взимайки от времето му. Даваше си сметка, че не познава добре външния свят и това го правеше още по-ценен, един истински десети праведник, от онези, заради които Господ още ни жали. Любо казваше, че Толкин е бил мъдър и трудолюбив мечтател. Но и ти самият беше точно това, мили Любо! Как ще ни липсваш и ти, и лулата ти, и холандската ти моряшка брада по ръба на челюстта, и искрено любезната ти усмивка... както винаги става, надявах се да се видим още много пъти.

Няма да забравя как Elmenel Цветелина* от тогавашния първи Толкинов клуб „Рин Еннор“ ме викна да се запозная с Любо през вече далечната 1999 и как той абсолютно невъзмутимо се подписа върху учебника ми по биология за девети клас, защото на срещата бях единственият глупак, който не си е донесъл екземпляр от „Властелина“.

Благословен да е дъждът, който пада в деня на Любовата смърт. Този дъжд гаси пожари.

„Мери ридаеше в подножието на зелената могила, а когато песента свърши, той се изправи и извика:

— Теоден крал, Теоден крал! Сбогом! Като роден баща ми бе, но за малко. Сбогом!“