Изкуство9 януари 2025

Вчера почина авторът на „Вчера“

Владимир Даверов ни остави разкази, филми, романи, тревожни прозрения и крилати фрази

Страницата за филма "Вчера" в IMDB

Вчера на 76 г. след кратко боледуване от този свят си отиде още един талантлив български творец – Владимир Даверов. Даверов е сценарист на любимия на няколко поколения българи филм „Вчера“, на филмите „Суламит“, „Нощта на самодивите“, „Трафик“, „Полицаи и престъпници: Голямата ченгеджийница“, „Живот до поискване“, „Царска пиеса“. Автор е на много разкази и новели. Сред най-известните му романи са „Вчера“, „Възторжен и див“, „Животът на другите“, „Ягодовите полета“ и поредицата „Чудовището ДС“.

Много от репликите във филма „Вчера“ се превърнаха в крилати фрази : „Само от добър приятел става качествен предател!“; „Не съм казвал, но пак повтарям.“; „Е сега вече ще се изключваме!“; „Сега ще видите вий кон боб яде ли!“

Прозата на Даверов е „изпълнена с тревожни прозрения и хаплив хумор, както и с градивно-критичен патос“, казва Борислав Гърдев в сайта Литературен клуб през 2006 г. Според него „Даверов бе и един от първите ни прозаици, директно разкрил обвързаността на политическата класа у нас с подземните босове, които в името на сенчестия си бизнес я управляват дистанционно и безскруполно като марионетки“.

Нека изпратим в неговия вечен път твореца Владимир Даверов с малък откъс от романа „Вчера“:

Ние се намирахме в столовата, разбира се, и това също бе не по-малко известен факт, но тъй като никой не се осмели да го напомни на директора, същият още по-яростно се нахвърли върху нас:
— Какви хора сте и хора изобщо ли сте? Заради един комат сте готови за нула време да съборите сградата, която държавата вече толкова десетилетия гради, готови сте да отречете всичко, направено за вас, да зачеркнете, да оплюете, защото не знаете какво е нямане! Защото сте родени с биберон в устата и така мислите да го карате до края! Защото… — Тук директорът не можа да намери нови думички, но пък затова прибягна към значително по-красноречив жест: дръпна рязко ризата си, копчетата му се разкопчаха и над изпъкналото коремче срамежливо бялнаха леко окосмените му гърди: — Защото на вашите години ето в тази пазва имах само една шепа джанки за цял ден тичане подир кравата и ако мама намираше да ми сложи в торбичката малко сиренце, бях щастлив! Не съм знаел какво е електричество, не съм се нареждал на опашка за първо, второ и трето, само една шепа джанки! — съвсем истеризира той. — Но ние бяхме закърмени с труд, а не с биберон! Знаехме ние цената на хляба!
В столовата, както можеше и да се очаква, цареше мълчание, всички стояхме с хванати отпред ръце и с наведени глави като пред пресен гроб и всеки правеше за себе си изводи от мъдрата директорска изповед. За вечеря вече и дума не можеше да става. Половината от нас бяха готови не само днес, но дори, дни наред да ядат само джанки и да тичат подир кравата, затова кротката и съвсем изненадваща реплика на Ростислав прозвуча като светотатство:
— Нали нашите ни плащат храната — рече той. — Като не вечерям, не мога да спя.
— Ето! — вдигна двете си ръце към небето Цончев, после свали дясната и забоде показалеца й в Ростислав: — Ето го бъдещия консуматор! Вижте го добре! Полюбувайте му се! Държавата му осигурила право да учи, да се развива, да спортува, а той е готов да я продаде за една паница леща! Но, не… Край! От днес никакви тренировки, ще седиш в пансиона като всички други! Никакви привилегии, никакви отстъпки! И ще ми напишеш писмо до родителите си, което още утре сутринта искам да подпиша!