Славеят и розата

— Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза.

От гнездото си в клоните на дъба славеят го чу, погледна през листата и се зачуди.

– Няма червена роза в цялата ми градина! - извика той и красивите му очи се напълниха със сълзи. – Ах, от какви дреболии зависи щастието! Прочетох всичко, което мъдреците са написали, и всички тайни на философията са мои, но животът ми е окаян, защото нямам червена роза.

— Най-накрая е тук истински влюбен — разсъждаваше славеят. — Нощ след нощ пях за него, макар че не го познавах: нощ след нощ разказвах историята му на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюл, а устните му са червени като розата на желанието му,  от страст лицето му е бледо като слонова кост, а мъката е поставила своя печат върху челото му.

— Принцът дава бал утре вечер — промърмори младият студент — и моята любима ще бъде сред гостите. Ако й донеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й донеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, тя ще облегне глава на рамото ми, а дланта й ще стиска моята. Но в градината ми няма червена роза, така че ще си седя сам, а тя ще ме подминава. Няма да ми обърне внимание и това ще разбие сърцето ми.

— Ето го истинският влюбен — възкликна славеят. — За това, което аз пея, той страда — това, което за мен е радост, за него е болка. Наистина любовта е нещо прекрасно. Тя е по-ценна от изумрудите и по-скъпа от изящните опали. Перли и нарове не могат да я купят, нито пък се предлага на пазара. Не може да се купи от търговците, нито може да се претегли на везните за злато.

– Музикантите ще седят в галерията си — нареждаше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти, а моята любима ще танцува под звуците на арфата и цигулката. Тя ще танцува толкова леко, че краката й няма да докосват пода, а придворните дами в пъстрите си рокли ще се тълпят около нея. Но с мен тя няма да танцува, защото нямам червена роза, която да й дам.

И той се хвърли по очи на тревата, зарови лице в ръцете си и се разрида.

– Защо плаче? – попита малък зелен гущер, докато тичаше покрай него навирил опашка.

– Наистина ли? – каза една пеперуда, която пърхаше след слънчев лъч.

– Наистина защо? –  прошепна една маргаритка на съседа си с тих, нисък глас.

– Той плаче за червена роза – обясни им славеят.

– За една червена роза? – извикаха те – колко нелепо!

А гущерчето, което си падаше малко циник, се засмя на глас.

Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъбовото си клонче и се замисли за тайната на любовта.

Изведнъж той разпери кафявите си крила и се гмурна във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.

Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на една тънка вейка.

— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

— Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега в планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото търсиш.

Славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.

— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

— Моите рози са жълти — поясни той, — жълти като косите на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.

— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

— Моите рози са червени — отговори той, — червени като крачетата на гълъбите и по-червени от пищните ветрила на коралите, които се веят в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила стъбълцата ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.

— Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?

— Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.

— Кажи ми — рече славеят, — не ме е страх.

— Ако искаш червена роза — промълви храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш докато  притискаш гръдта си в някой от моите шипове. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти. Кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!

— Смъртта е висока цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната бисерна колесница. Сладък е дъхът на глогинката и сладки са сините камбанки, стаили се в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?

Славеят отново запърха с кафявите си криле и се гмурна в синевата. Той прелетя като сянка над градината и над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.

— Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на моето сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен на любовта, защото любовта е по-мъдра от философията и по-могъща от властта. Пламенни са нейните цветни крила и огнена е снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът е с полъх на тамян.

Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере птичия език, защото знаеше само това, което е писано в книгите.

Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.

— Изпей ми една последна песен — прошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.

Славеят зачурулика на дъба и гласът му звучеше като вода, бълбукаща в сребърно гърне.

Когато той изпя песента си, студентът стана и извади бележник и молив от джоба си.

— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.

Славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж и девойка.

И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.

Славеят се притисна по-силно към шипа, който прониза сърцето му и жесток пристъп от болка разтърси цялото му телце. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.

И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето й.

Но гласът на славея заглъхна, крилцата му запърхаха и пелена се спусна пред очите му. Все по-тиха ставаше песента му и той усети нещо да засяда в гърлото му.

Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря на небосклона. Червената роза го чу, потръпна цялата от възторг и разтвори листенца под хладния утринен въздух. Ехото отнесе трелите към синкавото плисе на планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Звукът премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.

— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!

Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.

— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал толкова красива! Тъй хубава е, че със сигурност трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.

Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.

— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.

Но момичето се навъси.

— Мисля, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.

— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.

— Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво? Ти пък си много груб, и изобщо кой си ти и за какво се имаш? Просто някакъв студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни токи на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.

— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.

И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.