ИнтервюСтанислава Цветкова / 9 октомври 2018

Красимир Георгиев – от наркотиците до 400 км. маратон

Ултрамаратонецът завърши успешно последното си предизвикателство – атлетът бяга 55 часа без прекъсване в центъра на Пловдив

Красимир Георгиев е бегачът, който непрестанно изненадва с на пръв поглед непостижимите цели, които си поставя. Впечатлява с постиженията си на едни от най-трудните ултрамаратони в света, сред които определяният за най-тежък в света – Бедуотър 135 в Долината на смъртта в САЩ. Наред с предизвикателствата, Краси подкрепя и значими каузи. С предпоследното си събитие „36 часа” той събра пари за 26 деца, преборили онкологични заболявания, които заминаха за „Игри за победители” в Москва, където спечелиха 27 медала. Скоро Краси успешно завърши друго предизвикателство – атлетът бяга 55 часа без прекъсване в центъра на Пловдив. През цялото време той бе подпомаган от специалисти, които следяха за неговата физическа форма и безопасността му, както и тази на хората, които тичаха заедно с него в този празник на мотивацията. Една от основните цели бе да се увлекат и малки, и големи да се раздвижат, да предизвикат себе си и да преодолеят едно физическо препятствие в името на благородна цел – събиране на средства за деца с онкологични заболявания и призовава повече хора да отделят от времето си в името на благородната кауза. Инициативата на Краси бе съпроводена от няколко лекции в три пловдивски училища и бе подкрепена от фондация „Пловдив 2019”. Маратонецът обясни на децата защо е важно да имат двигателна култура и да се хранят правилно. В интервю за Списание 8 Красимир Георгиев разказва за живота си преди бягането да се превърне в негова страст.

-Краси, как се чувстваш след успешно завършилото предизвикателство?

-Беше изключително тежко, но пък аз никога не бях виждал такава реакция – стотици хора се включиха и мотивираха. Тичаха с мен, караха колело, участваха чрез различни спортни активности. Пловдив наистина откликна. Най-тежко беше първата нощ, защото сухожилията на двата ми крака се възпалиха много рано и това повлия на психическото ми състояние. Но с помощта на Диди успяхме да овладеем всичко това и следващия ден беше по-леко.

-Разкажи малко повече за себе си, как бягането се превърна в твоя страст?

-Започнах да уча психология в България, защото винаги съм се интересувал от това, какво се случва в главите на хората. Аз съм роден на 6 май и все съм си казвал „Краси, ти си прероденият Фройд”. Даже още по времето, когато не беше модерно мъжете да ходят с бради, аз така ходех. И пушех лула – бях се въплътил в ролята на Фройд. В НБУ изкарах 3 години и взех решението да си пробвам късмета в Англия. Заминах с 60 долара в джоба си, които както може да предположиш, свършиха точно за 3 дни. Останах да живея няколко дни в един приятел, след това се преместих в Брайтън. Много красиво градче. Месец и половина живях на плажа, ядях от кошчетата за боклук. Но не се отказах, бях решил, че ще остана. Единственото, което не съм правил е да прося, защото съм твърде горд.

-Какво се случи след това, как успя да излезеш от това положение?

-Беше ми трудно, но си намерих работа. Миех чинии в едно кафене, започнах да изкарвам пари. И нещата малко по малко се подредиха. Записах се да уча психология и след това започнах работа в една доброволческа организация, която защитава жертвите на насилие. Изкарах там около пет години и разбрах, че явно психологията не е моето призвание. Много ме натоварваше. За радост тогава се запознах с един французин, който е готвач. Предложи ми да му помагам в ресторанта. Обясних му, че в България, когато си правех пица, я слагах във фурната с найлона. Аз едно яйце не можех да сваря, не можех да готвя. Но той беше настоятелен, а аз от своя страна обичам новостите и приех. Той започна да ме учи, аз допълнително изкарах няколко курса за кетъринг. В началото, разбира се, правех съвсем елементарни дейности – белех картофи, чистех фасул. Докато не започнах да работя в големи ресторанти и хотели. Имаше един период, в който готвех за мениджъра на Арсенал Арсен Венгер, за Виктория и Дейвид Бекъм.

-А как стигна от готвенето до бягането?

-Когато навърших 30 години си дадох сметка, че трябва нещо кардинално да се промени. Аз пиех, пушех, излизах по барове доста. Една година пуших трева, но не като обикновените хора, които се напушват и отиват навън да се забавляват и да дивят. При мен беше лудост – прибирах се от работа, напушвах се и сядах да чета Оскар Уайлд. Но много почнах да забравям. Минах на кокаин – първоначално няколко пъти в седмица и така докато не стигнах до 5 гр. на ден. И до към 30 години изкарах така – парти енимъл в общи линии. И в един момент просто реших, че трябва да се променя. Дадох си сметка, че не го правя с кеф, този начин на живот не ми доставя удоволствие. Аз никога не съм бил зависим от нещо. Обаче една вечер докато вървях по Уестминстърския мост в 4 сутринта, изпаднах в някакво странно състояние, защото кокаинът ми беше свършил. Провесих си краката през моста и почнах да си мисля какво ще се случи, ако се хвърля. И в тоя момент зад мен мина едно момче и ми каза, че ако се метна най-много да хвана някоя болест, но не и да умра. И взехме да се смеем с него, заговорихме се. И аз не скочих. Но това беше моментът, в който си казах, че вече съм на 30 години и трябва да променя нещо.

-Какво направи на следващия ден?

-На другия ден отидох в една фитнес зала, там работеше Мат, който беше персонален треньор. И му казах „Мат, направи ме красив”. Той почна да се смее и каза, че красив трудно ще ме направи, но поне ще стана здравословен. И започнах да тренирам с него. След първата ми тренировка излязох от залата, запалих цигара и ми стана толкова ужасно и гадно. И тогава вече спрях цигарите и алкохол, и се хвърлих в новия живот изведнъж. За един месец свалих 25 килограма. Тичах всеки ден от седмицата и тогава разбрах, че изобщо мога да тичам. Започнах да бягам на пътека и първите две минути бяха ужасни. Избягах ги, спрях и повърнах. Но не се отказах. Благодарение на Мат започнах да участвам и на маратони. Той ме мотивираше, започнах с 5 км., после ги увеличихме на 10 км. И така се записах на първия маратон в Единбург, трябваше да избягам 42 км. Почувствах се като супермен, това чувство е уникално – да постигнеш нещо, което дори не си предполагал, че можеш. Това беше началото. Последваха редица маратони в Словакия, Прага, Англия.

-Как възприеха тази рязка промяна предишната ти компания и приятели?

-Веднага отсвирих всички. Може да звучи арогантно, но им казах, че поемам по този път, че повече не искам да се занимавам с наркотици и глупости. Ако някой от тях иска – добре е дошъл с мен. Спрях да излизам по барове и дискотеки, тренирах всеки ден, постепенно се случиха нещата. На мен не ми пречеше това, защото открих нови хора, които вибрират на моята честота. Най-важният човек за мен на този свят съм си аз. Възможно е да звучи егоистично, но е така. И не позволих на някой да ме дърпа назад.

-Участвал си вече в много маратони – кое е най-дългото разстояние, което си бягал до момента?

-Най-тежкият маратон може би беше в Бразилия - бягане 400 км. Разбира се, това се случва с едни кратки паузи от по 10 минути. Но не си ги представяй като сериозни почивки. Това време се използва, за да си затвориш очите за малко, да хапнеш нещо набързо, понякога дори докато вървиш или за да си смениш чорапите.