Даниел Пангев: „Хората и местата, за които пиша, не трябва да бъдат забравени“

Даниел Пангев е пътешественик, писател и д-р по социално управление. Автор е на книгата „Охрид, Охрид, убав, мил“ (с изчерпан тираж) както и на пътеписа „Уловени мигове от близо и далеч“. В него той описва български места извън родината и разказва за тяхното минало. Пангев ни среща с различни хора, които пазят частици българска история у себе си, и ни напомня, че трябва да пазим родната памет и да си спомняме за предците си. В момента той подготвя продължение на пътеводителя, което ще включва още непознати дестинации, вълнуващи истории и интересни личности.

Как се зароди идеята за написването на този пътепис?
Още от малък моите родители ме водеха из България. И оттогава до днес пътуването ми е страст. Докато траеха тези мои пътувания, започнах съвсем случайно да намирам своеобразни български следи в странство. В продължение на няколко години се натрупа доста богат архив, който показвах на мои приятели, а те от своя страни ми казаха: „Не го показвай само на нас. Ти умееш да разказваш. Опиши тези места за българите“. И така, полу на шега, започна всичко. След това започвах да проучвам предварително дестинациите, където пътувам.

Кое те мотивира да тръгнеш по малко известните пътеки в търсенето на българските следи?
Отговор на този въпрос давам в предстоящото продължение на „Уловени мигове от близо и далеч“, което очаквам да излезе от печат през следващата година. Там, в предговора, ясно съм написал, че: „онова, което за други държави и народи, е обикновена къща, паметник, плоча, за мен, а и мисля за мнозинството мои сънародници, е скъпа реликва, част от народната ни памет.”

Всеизвестно е, че народ без памет, няма бъдеще. Затова се нагърбих със задачата, пропътувайки хиляди километри, да припомня за тези места и личности, които дълго време бяха забравени или просто никога не са били известни.

Какви трудности срещаш по пътя си?
Може би това, че много от местата са заличени или в много окаяно състояние и са трудни за откриване. Мисля си отново, че България като държава трябва да има по-отговорна политика по опазване на нашата памет зад граница - тя има достатъчно инструменти, за да съхрани паметниците за идните поколения. Например Хан Солакови в Букурещ, в който Ботев и Левски прекарват една студена зима. Пред срутване е. Няма и табела. Спомням си Лука Велчов, доайена на българите в Румъния, човек над 80-години, който в един силен дъжд ме хвана и ме разведе да видя тия места. Каза ми: „Навремето, като ученик в българското училище „Хр. Ботев“,  имахме един учител от Силистра. Всяка събота той взимаше мен и моите връстници и ме развеждаше из българските места в Букурещ“. За мен този човек е истински съвременен будител.  

Сам ли финансираш своите експедиции и проучвания или има някои дарители, които ти помагат?
Пред 2008 г., още като студент, започнах да участвам в различни младежки проекти, финансирани от тогавашната програма „Младеж“ на ЕС, а сега вече е част от „Еразъм +”. По-късно като хонорован асистент доста пътувах по образователни обмени.

Всичко друго е финансирано от мен самия, с лични спестени средства. Това са близо 40 посетени държави. Няма институция или дарител, които да са оказали някаква помощ.

Какви са хората, които срещаш по пътя си? Как се отнасят те с теб и с тази твоя мисия?
Да си призная, срещнах страхотни хора. В новата книга имам интервю с бившия министър на енергетиката в три правителства на Украйна, съветник на някогашния президент Юшченко – г-н Иван Плачков. Бесарабски българин, но с корени от Македония. Имам интервю и с инж. Александър Дърводелски, който е доайен на българската емиграция в Америка. Той е един от хората, който като част от делегация, издействат от някогашния кмет Ричард Дейли, 3-ти март да бъде обявен за официален празник на общината. Очаквам и отговорите на моите въпроси, които зададох на Шломо Цион, внукът на някогашният равин в София – Даниел Цион. Този човек е бил личност от световна величина. Равинът Цион играе важна роля за спасяването на паството си – българските евреи, по време на онези ужасни години на Втората световна война. Шломо говори прекрасен и благозвучен български език. Попитах го: „Ти като си заминал от България си бил на 4-5 годинки. Как го научи тоя език?“ А той ми отговори, че покрай другите българи в Израел. Там има цяла колония - в Яфо и Тел Авив, и са на голяма почит.

Какво изпитваш, когато откриеш поредното българско място извън България?
Радост, разбира се. Но не е само да намериш следата. Нали трябва да я опишеш. Търся хора, които могат да ми разкажат, живи свидетели на дадената епоха. Спомням си, бях в Мадрид, до един новопостроен жилищен блок и на него бе поставена огромна плоча – може би метър и половина на метър, и на нея пише: „В тази къща живя Димитър Димов. Един голям приятел на Испания“.

... И аз се почувствах горд. Колко са творците, на които испанската държава ще постави такъв възпоменателен знак и то в такива големи размери? Малко…

Докато снимах, един възрастен испанец паркираше колата си. Попитах го за тая плоча и той ми разказа, че знае кой е Димов, но някога това било къща, а той живял на горния етаж в нея. Бутнали я преди 15 години и построили блока. Ето такива истории търся от живи свидетели на тия времена.

Твоите корени са от Македония. Каква промяна би искал да видиш в отношенията между българи и македонци?
Искрено вярвам, че младите хора в днешна България и Северна Македония ще намерят ЗАЕДНО път към общите си корени, към истината. Без провокации. Без крясъци и закани от фалшиви националисти. Това е много важно! По пътя на европейската интеграция на Скопие… Тогава онези символични зидове, останали на Осоговската планина, напомнящи за тъмни и мрачни времена, окончателно ще рухнат. Хората ще се срещат, ще си общуват. Това важи не само за Северна Македония, но и за Бесарабия, за други места, свързани с нашата памет.

Имаш идея за изкачване на планина Галичица в Северна Македония. Какво е главната идея на това събитие и какво искаш да постигнеш с него?
Бил съм там два пъти, но все с българи. Искам да стане традиционно и да идват хора и от Северна Македония. Искам и там, и на Кораб край Скопие, и на други места, хората да се събират, да си другаруват,  да се опознават. В Северна Македония все още има наслагвания от миналото. Вярвам, че с общи усилия и най-вече с желанието на младото подрастващо поколение в двете държави, те  ще бъдат преодолени.

Какво да очакват читателите от втория ти пътеводител, който предстои да излезе?
В новата книга ще има разказ за първата българска църква в САЩ; за Миле поп Йорданов от Велес; за мястото, където е било първото българско посолство в Киев; за българските градинари в Унгария, за надписа на хан Пресиян от Филипи и др. Знаете ли, в тая книга аз открехвам вратата, затворена за мнозина личности, които ние не учехме в българските учебници по история – Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Стефан Дуньов, Стефан Попов и др. Никога не прочетохме в учебниците за тях. Защо?

А знаете ли, че трима български дипломати помагат на стотици полски граждани да се спасят с български паспорти от окупирана от нацистите Варшава? Намерих сина на един от тези хора – арх. Станислав Икономов.

Той ми разказа много интересни неща. Полската телевизия е направила филм, озаглавен „През София към свободата“. Поляците са го финансирали, от полското посолство в София ми дадоха копие от него. Ето тия неща, истории и личности припомням чрез тази книга, която предстои да излезе през 2020 г.
Искам новата книга да достигне до българските училища в България и чужбина. Хората и местата, за които пиша, не трябва да бъдат забравени. Наред с това, понеже сме в дигитален век, търся подготвен технически човек, който да ми помогне да направим подкастове към книгата.  

Какво е главното послание на твоите пътеводители? Ако има един урок, който да се запечата в съзнанието на хората, кой би бил той?
Да пазим българската памет. Да не забравяме предците си. Да бъдем достойни като тях. Достойни като българи и европейци!