ИнтервюЖени Милчева / 19 януари 2020

Проф. Веселин Дафов, философ: Човешката душа е винаги красива

Тялото умира, но разумността, творчеството продължава да живее и след смъртта

снимка: Добрин Кашавелов

Какво е душата? Около този въпрос разсъждаваме във водещата тема на декемврийския брой на Списание 8.

За разяснения и коментари се обърнахме към проф. Веселин Дафов, преподавател във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
Още в началото на разговора той направи три важни уговорки:

Първо, философското мислене изисква да се ръководим от това, което знаем, а не от това, в което вярваме.
Второ, същинското философско говорене по темата за душата не е за човешката душа, нито за някакви отделни души, а за това що въобще е душа.
И трето, когато става дума за човешката душа, можем да използваме като нейни синоними субектност, разумност и личност.

- Проф. Дафов, има ли душа и какво е?
- Когато някой иска да знае има ли, или няма душа, аз го питам: ти по какво би познал дали има, или няма. Какво мислиш под душа, така че като го видиш, да го познаеш и да кажеш: да, има душа.
Философският подход е в питането: „Като търсиш душа, какво всъщност търсиш?”. Орган ли? Ако за някого душата е някакъво парченце, може да го търси в човешкото тяло, но няма да го намери. Със сигурност знаем, че който иска да мисли душата, трябва да се примири, че с физика и химия не става. Като говорим за душата, ние спираме да говорим за физико-химични явления и свойства. Душата не мирише. Никой не може да си сведе живота до функциониране на кръвоносната система или до който и да е орган.

Философският подход е този: когато искаш да мислиш душата, какво всъщност мислиш. От филосовска гледна точка преди да говорим за това какво е душата, говорим за това що е душа. Чак после може да се обсъждат конкретните проявления на душата.

- Човек някак интуитивно знае, че може да търси душа в живите неща, а не в предметите.
- Човек е такова същество, че без да има опит – без да е виждал и без да е чувал – може да си създава някакви нагледи (представи – бел. ред.). Ти имаш понятие за душа без никога да си виждал и чувал душа и в това няма нищо странно.

Съществуват разлики между нещата – има реалности, които просто си стоят такива, каквито са – квадрат, стол, маса. Очевидно е, че те са различни от дърветата, тревичките, кучетата и хората. На всекиго е ясно, че дърветата цъфтят не защото някой им натиска копчето или ги задвижва с педали, а от само себе си. Разбира се, за това има някакви условия – времето да се стопли и т.н., но дори когато тези условия са налице, не всички дървета цъфтят, някои са загинали. Това, което прави разликата между одушевеното и неодушевеното, е, че одушевеното е такова от себе си, без причина. Всички реалности, които се самосъздават, стават от самите себе си, а не от нещо друго, се бележат с философския термин субектност.

Когато се говори за одушевеност, най-често се има предвид не само човешката душа, а изобщо идеята за живостта. Та в този смисъл терминът душа, излизащ вече в най-философските си измерения, преминава в живост.

Тук се ползва нагледът от биологическото, но благодарение на теологията и други науки за душевното и духовното ние знаем, че не е задължително душевността да се мисли биологически, доколкото в история на религиите и в частност на християнството в Европа имаме нагледи за души, които са небиологически - да речем, ангелите, за Господ да не говорим.

Първата книга, посветена директно на душата, е трактатът на Аристотел „За душата”. Там той се занимава с това не какъв вид има, каква е, а по принцип когато на нещо или на някого му се приписва душевност, как изобщо това може да се прави, въз основа на какви философски основания. В трактата си Аристотел обсъжда хранещата се душа – на растенията; чувстващата или усещащата (сетивната) душа – на животните; и разумната душа, където вече говори и за човека, и за разумните изобщо.

-   Не съм допускала, че разликата между одушевени и неодушевени неща всъщност е дълбок философски въпрос...
-   Философът би трябвало да ти помогне да си изкараш наяве ти какво всъщност мислиш, когато наричаш нещо одушевено и му приписваш душевност. И ако му приписваш, че то расте от самосебе си, и само това, тогава между растения, животни и хора няма да има разлика. Но го има наблюдението, че някои от тях могат да влизат в отношения с телесността си през сетивата.

-   Какво означава това?
-   Растението си седи там, където е и ако нещо го премести, то ще загине. Не така е с животното – благодарение на сетивата и усещанията си при необходимост то може да се премести, без да загине. При това се мести от себе си, без никой да го е бутнал. Това е друг вид субектност. А човекът? Той може още повече, може да е и надсетивен. Може сетивно да е в неудобство, нещо да му противостои сетивно и въпреки това той може да го надмогне, да устои, да го преобразува, да го използва като сила...

-   Откъде идва душата? В много религии свръхестествено същество я дава на човека...
-   Това е тема, свързана с философията, но не е същински философски въпрос. Същинският философски въпрос е как става душата, как се ражда. А дали от Господ, или от нещо друго, е подробност.

-   Как става душата?
-   Философското понятие за душа е субектност. Душата става от недуша. Субектното става от предметното. От сетивната душа (каквато имат животните) възниква разумната душа. Т.е. разумната душа става от неразумната.

-   Но как точно?

- В биологическото - при растенията и животните - това е изучено: става чрез семена, просто делене и други размножителни прийоми, сътворени от природата. Може да се проследи как се появява растение. При него субектността съвпада със субектността на вида. Затова не можем да кажем, че се ражда ново растение, а че се ражда нов екземпляр. При животните не е така. Всяко животно е отделен индивид с памет, условни рефлекси и т.н., и се отделя от другите индивиди. Но животното го ръководи родовият инстинкт. За поведението на кучето важи това, което важи за всички кучета. От познатите ни биологични същества само при човека възникването на отделния индивид съвпада с възникването на отделна разумност. Всяка отделна разумност представлява целия вид и целия род. И може в поведението си да се основава на самата себе си.

Не родът, а отделният човек носи отговорност за това, което прави. Затова едва когато се обсъжда човешката душа, се говори за воля, свободна воля, способност да се носи отговорност и т.н. Това е израз точно на обстоятелството, че в отделната разумност личи както цялото човечество, така и тази отделна разумност на конкретния човек, който носи отговорност за всички.

- Щом душата може да е синоним на личността, кога се появява?

- Ето още една разлика между душата и предметното. Предметното ние можем да го произвеждаме, можем да го правим. А живото – не! За него можем само да се грижим, можем да го въдим. Не произвеждаме растения и животни, а ги развъждаме, грижейки се за тях. Как е по отношение на човека? Не можем да правим души, не е въпрос на знание и разбиране.

Ако си мислим, че създаваме човешката душа, че формираме нашите деца и им правим нещо, сякаш са пластилин, очевидно не признаваме и не уважаваме тяхната душа.

Обаче ако сме в състояние да мислим за това като за грижа, че се грижим тяхната душа да разцъфне, да живеят хубав живот от самите себе си, тогава това показва, че ние разбираме, че тази душа – тази разумна субектност - е автономна. Т.е., ако искаме да уважаваме личността на някого, с това ние уважаваме неговата душа.

Особеността на човешката личност е, че тя не може да бъде мислена като нещо отделно от другите хора. Личността идва със зачатието. Със самото зачеване на човека той вече не е сам, защото за него се мисли като за отделно човешко същество. Другите разумности, хората от които е заченато детето, вече имат ангажимент към него като личност, за него започват да се правят някакви неща – най-малкото се мисли за него. И в момента, в който се роди, без да може да вижда, към него се гледа, без да може да се усмихва, на него му се усмихваме, без да може да говори, на него му се говори.

- Човешката душа има ли свое място в човека - седалище, вместилище?
- Като философ не мога да кажа душата има или няма място. А мога да кажа, че този въпрос е нерелевантен – който пита за мястото на душата, той вече й е вменил телесност. И тогава трябва да го питам: а ти откъде знаеш, че душата има тяло, че е телесна? Да питаш това, е все едно да питаш какъв цвят е пета симфония на Бетовен. Ами няма цвят. Това е отговорът.

А който пита това, си представя душата като нещо, което заема място. Но обърнете внимание: философското говорене за душата е за разумността. Това е все едно да питаме човешката разумност има ли някакво място.

Или искаме да се откажем от душата, за я мислим като предмет, защото предметността е това, което има място, телесност, време, има характеристики. За предмета можем да питаме какъв е на цвят, а за одушевените неща това не можем да го питаме. За тях можем да питаме през каква неодушевеност те се одушевяват. А къде е разположена човешката разумност? Няма такъв въпрос. Можем да кажем кои са органите, които гарантират разгръщането на тази разумност. Ясно е, че без тези органи това е невъзможно, но и наличието на тези органи не е достатъчно да се гарантира разумност. И рибата има мозък, но не е разумна.

Изисква се смелост човек да се примири със самата природа на одушевеното, че то има висока степен на неопределеност именно поради факта, че не е предмет. Защото, ако беше предмет, нямаше да има никакъв смисъл да му казваме душа. Щяхме да му казваме орган някакъв. Самият факт, че си служим с термини, които могат да добиват и мистични измерения, които личат и във вашите въпроси, показва, че тази мистика произтича от самата природа на субектната реалност. Тя изисква да се мисли извън термините на физиката, химията и биологията. Това е все едно някой да се пита къде стои любовта към някого. За да е по-разбираемо, въпросите като „Къде седи душата?” и „Къде се ражда душата?” да ги заместваме с конкретни човешки същности като любов и омраза. Любовта между двама влюбени никъде не се намира - те изграждат любовна двойка и именно тази двойка може да бъде мислена в термините на любовта. Възниква любовна „душа”...

-   Душата живее ли след смъртта на човека?
-   Нали се уговорихме, че субектност, разумност и личност може да се използват като синоними. Човешката личност хем съвпада с човешката телесност, хем човек затова е личност, че дори и след като си отиде от този свят, нещата, които е направил, продължават да личат. Те се проявяват през едно, второ, трето... Не непременно през някакви материални неща - може да е музикално произведение, стих, духовни измерения на човешкото. Ясно е, че човек загива с тялото си и че когато то умре, човек умира, но разумността, която той е произвел, в която той е пребивавал, тази разумност дава плодове, тя се разгръща. Творчеството продължава да живее и след смъртта. Имаме Ботев, Вазов...

-   Душата преражда ли се?
-   От философска гледна точка това не е коректно питане. В този въпрос пак се изхожда от представата, че душата е някакво отделно същество, но нали казахме, че това философски не е издържано. Защото няма как човек да каже: душата ми иска еди какво си, но тялото ми направи друго. В този случай кого съдим - душата или тялото, кой е виновен? Такъв човек трябва да бъде обявен за невменяем.

-   Как общуваме със собствената си душа?
-   Тук пак се промъква идеята, че тя е нещо отделно... Но имаме такива практики в западната култура още от античността и най-вече в християнството. Най-проникновеното общуване с човешката душа имаме през молитвата. Философският смисъл на молитвата е, че разумно същество се обръща към разумността изобщо, давайки си сметка, че е част от нея. Личността се присъединява към един общ разум, към една духовност, затова може да се обръща към себе си посредством това по-голямо разумно и да моли, да формулира цели, да си изяснява неща.

При децата преходът от повече животинското към повече човешкото настъпва тогава, когато престанат да изискват, а са в състояние да формулират молба. Да достигнеш до идеята за молене, означава да се поставиш спрямо другите като личност и да признаеш и тяхната личностност, те вече да не са за теб просто ресурс, от който искаш. Първото същинско обръщане на човека към себе си като разумен е като направи молба. Парадоксалното е, че тя е към другите, но това показва, че човекът разбира, че е личност и признава другите за личности. Преди това е просто някаква сетивност, която разпознава нуждите си и намира съответните ресурси и места, от които тези нужди могат да бъдат задоволявани.

- Душата може ли да бъде добра или зла? От какво зависи?
- Човешката разумност е винаги добра, винаги красива. Отпадането от тази разумност е това, на което му казваме лошо, грозно. Няма как да се открива същинска разумност и това да бъде лошо. По-скоро там, където в човешкото поведение разкриваме лошотия, грозота, това е заради отпадането на разумността и допускането на неразумността. Това означава да се прояви повече животинското, неразумното да вземе властта.