Призванието „професионален читател"

Четенето - вечният портал към хиляди нови и чудни светове е темата на днешния ни разговор с Христо Блажев. Той е заместник главен редактор в голямо издателство у нас, създател е на известната фейсбук група „Какво четеш...” и пише ревюта в най-големия български блог за книги - Книголандия.

Какво означава да бъдеш „професионален читател"?
Не е до несъответствие, а до два отделни свята, които крайно рядко се пресичат. За съжаление критиците се влияят твърде много от собствените си предразсъдъци, приятелски и издателски кръгове, и отричат всяка книга, която е получила читателското внимание и намира добър пазарен прием.. или е от издателство, което не харесват по някакви причини. Или я забелязват, само за да я осъдят като незаслужаваща си, защото „така трябва”. Гледането отвисоко се е превърнало в непоколебима поза и дори отличителен белег за считащия се за критик, който не умее или не желае да пише на език, който би бил разбран от нормален, редови читател, който отива и дава парите си в книжарницата. Но… за щастие живеем в свободен свят, в който всеки чете това, което пожелае, и от години критическото мнение е важно за крайно ограничен кръг хора.
Читатели избират всеки ден книги в разговор помежду си – дали чрез приятелите си, дали в социалните мрежи, дали четат рецензии на хора, на които се доверяват, защото са открили сходства във вкусовете, или си имат любима книжарница, където получават съвети от работещите в нея. Възможности бол. Но не съм сигурен коя книга би могла категорично да се нарече „зърно” и коя – „плява”. Преди години и аз като всеки млад човек имах категорично мнение, но вече с натрупването на опит откривам, че плявата за мен е зърно за мнозина други, защото без изчитането на хиляди книги няма как да отличиш своите си. Така че – да, за мен нещо може да не си струва, но щом хората си го търсят, това си е техен избор. Без да уважаваш техния избор сега, не можеш да им препоръчаш своя утре, мисля си.
О, нека си четат каквото си щат, мисля си, дори да препрочитат любими свои книги – какво по-добро време за това? Но ако трябва да спомена книги от последните месеци, ще да са „Трите тела” на Лиу Цъсин, която не очаквах да бъде преведена някога; „Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс, за която чувам прекрасни отзиви; „Изходни рани”, сборник със разкази на знакови крими-автори, „S. P. Q. R.” на Мери Биърд, завладяваща история на Римската империя; „Под различни небеса” на Норман Дейвис, смайващо пътешествие из миналото на света и др.
Ох, не, тук ще настане война… Нека са три поне, моля. Първо, винаги споменавам един чудесен роман, който по моя преценка остана незабелязан: „Бежанци” на Весела Ляхова. Второ, много късният дебют „Когато капят кестените” на Стефан Коспартов не може да бъде подминат. И трето, историческото потапяне на Милен Русков в „Чамкория” навярно ще се помни през десетилетията напред.