ИнтервюМария Русева, снимки Александър Лазаров / 16 март 2023

Розмари Де Мео: Да, аз съм Райна!

Питат ме дали написаното е истина. Истината е далеч по-невероятна, споделя авторът на „Стопанката на Господ” и на „Зарана”

-   Приготвила съм си два вида въпроси – тъмни и светли. Ще отговориш ли и на тъмните?
-   Разбира се. Вярвам в равновесието – там светлината и тъмнината са поравно.

-   Вярваш ли, че дяволът съществува?
-   Не. Той е измислица на религиите. А те са измислени от хора за хора. Човекът е създал и дявола, и Бога по свой образ и подобие.

-   Как ще отговориш на твърденията, че козелът в „Стопанката на Господ” е сатанински образ?
-   Кратко. Вече близо седем години душата на Магда Богданова е изключително горда, че е вбесила толкова изглупял народ. И с душите на Рада и на Сабрие зорко бдят забавлението да не свършва. 

-   С кои въпроси да започна? С тъмните или светлите?
-   Че ти не започна ли вече?

-   Само загрявах.
-   А, това е хубаво! Да започнем с тъмните въпроси, разбира се. Нали приказката трябва да има щастлив край?

-   Кое наистина породи вълната от злост, която се изсипа върху „Стопанката на Господ”, първата ти книга?
-   Това си е наистина тъмен въпрос. Защото отговорът засяга онази най-тъмна част от човещината, която рядко назовавам и започва също със „з”. Не искам да й отделяме време. Предпочитам да я наричам „голямото признание на тъжните хора”.

-   Само завистта ли беше причината?
-   В никакъв случай. Тя е дребен червей, който не оцелява толкова дълго въпреки многобройното си делене. Основната причина е една и съм я повтаряла много пъти. Успехът на самоиздаващ се автор е непростимо престъпление срещу системата. Тя би претърпяла огромни загуби, ако на авторите им хрумне, че могат да се самоиздават и посмеят да го направят. Отдавна всеки мислещ човек, прочел книгата ми, разбра с какви инструменти си послужи системата, за да отвърне на удара. Инструментите за целенасочено и дългосрочно очерняне обаче вече са твърде видими и омръзнаха на много хора.

- Тъй като плагиатството е престъпление, а те обвиниха и в това, имаше ли някакви юридически стъпки срещу теб?
- Не, разбира се. Всъщност напоследък обвиненията в плагиатство са много модерни и има достатъчно литературни експерти, привлечени от адвокатски кантори, които могат да докажат подобен род престъпление, ако наистина е извършено. В моя случай това, че един човек написа статия в електронна медия и сложи в сравнителна таблица думи от „Стопанката” срещу думи на велик етнолог като Димитър Маринов, не означаваше абсолютно нищо. Всяко издателство, притежаващо права, е наясно, че обвинение в плагиатство, базирано на такова „доказателство”, е абсурдно и дори не би влязло в съда. Особено когато се отнася за народна памет.

Всъщност онази статия доказа това, което постоянно твърдя - че ако един човек в днешно време може да преживее или чуе за тайнство, записано преди повече от сто години, то тази памет наистина е жива! И това е прекрасно!

А твърденията, че нещо може да е измислица в художествена литература, са трогателно наивни. „Непознатото” в някои обреди, разказани в „Стопанката”, (ако изобщо има такова), доказва, че като всяко живо същество паметта се развива, променя и има прекрасни неща, които чакат да бъдат открити и да заживеят нов живот.

Както и стана. Хората припознаха и съживиха много от обредите, защото чуха думи, които извират от дълбините на собствената им памет, думи, които им донесоха много топлина.

-   И все пак, заболя ли те?
-   Заболя ме. Не заради обвиненията. Очаквах всякаква мръсна игра и смея да твърдя, че бях подготвена. Заболя ме, защото си дадох сметка за огромната мощ на системата, която имаше какво да губи. Когато онази статия беше поръчана, никой не целеше съдебно обвинение, не им беше нужно. Нужна им беше чернилката. И понеже много добре познават народопсихологията, заложиха на нея. Резултатът е, че много автори, които искат да се самоиздават и бяха вдъхновени от успеха ми, се уплашиха. Защото не всеки би могъл да понесе такъв удар.

-   Какъв е резултатът за теб?
-   Той е очевиден.

Към днешна дата „Стопанката на Господ” продължава да е най-продаваната книга от трийсет години насам. Неслучайно никое от издателствата не публикува тиражи, затова хората в България са абсолютно заблудени в тази посока. Но това е друга тема, засягаща тъмната страна на бизнеса с книги. Все обвиняват народа, че бил глупав, завистлив и злобен. Аз пък мисля друго. Жестоко го подценяват.

Българинът си има своите трески за дялане, но има безпогрешен усет за честна игра. Когато в една книга има толкова обич и почит към родното, а авторът има достатъчно смелост да ги отстоява, никоя чернилка не може да спре пътя й.

-   С какво е различна „Зарана” от „Стопанката на Господ”?
-   Различна е по начина, по който е зачената. „Стопанката” е плод на личното ми чувство за дълг. В нея са миналото и мъдростта. „Зарана” е плод на страстта ми. В нея са бъдещето и надеждата за промяна. И Силата, с която промяната ще се сбъдне!

-   Ти ли си Райна?
-   Да. Докато разказвам приказката на части от живота си. Мъжът ми и синът ми знаят много добре, че винаги съм била приказен герой.

-   Какво искаш да кажеш?
-   Това, което казвам. От малка животът ми винаги е бил приказка. Когато разказвам какво ми се случва в най-простото ми ежедневие, често хората не могат да повярват. Ако попиташ мъжа ми дали разказаното в „Зарана” е истина, той ще ти отговори, че истината е далеч по-невероятна. Питай го!

-   А синът ти?
-   Синът ми може би ме познава най-добре. Преди две години на Коледа ми подари вълшебна пръчка. А тази пролет от едно пътуване ми донесе приказно синьо одеяло с феи. Това са ми най-любимите подаръци на света!

-   Как ти се случват толкова неща, немислими за другите хора?
-   Хубаво го каза – „немислими”. Хората дори не допускат мисълта, че магията е наоколо. А аз съм се научила кои са любимите й курабийки и винаги нося в джоба си от тях. А на кръста си винаги имам нож за най-страшните възли. Всъщност има една Розмари, която никога не порасна. Но и никой не успя да уплаши. Нейни са очите за магията.

-   Защо времето е герой в книгите ти и току се появява? Ти помири ли се с него?
-   Мисля, че се помирих с остаряването... поне се надявам да е така. Иначе битката не би спряла никога. Все имам нещо за правене и все не стига времето. А времето е живо и тъче нишките заедно с мен. Така изтъка първите ми бели коси, а аз дори не бях разбрала. Помня онази сутрин, когато ги видях. Бяха цял кичур. Май това беше последната ми битка с времето. А часовникът на Магда удари осем пъти. Толкова бях свикнала с него, че бях започнала да го чувам само когато спре. От години е при мен, както й бях обещала. Тогава го чух. И сякаш Магда пак каза в главата ми „Не забравяй, че всичко е кръг. И пак иде младост...” Погледнахме се тогава с времето и си стиснахме ръцете.

-   И в двете книги показваш съответствията между старите езически обреди и църковните. Не ти ли се сърдят християните?
-   Много пъти съм повтаряла каква е разликата между вяра и религия. Религиозният човек има потребност от позлатена сграда, правила и посредници в общуването си с Бога. Това успокоява ума му и му гарантира правия път.

Вярващият няма такава потребност. Той има олтар на Бога в сърцето. И се среща и говори с Него навсякъде, най-вече вътре в себе си. Мярката за правия път е в собствената му съвест, защото ѝ е отредил място в същия олтар.

Всички религии повтарят, че Бог е един. Но всяка от тях осъжда вярата на другите. Вечен е въпросът защо този Един Бог иска от християнина да се кръщава и причестява, а от мюсюлманина - да изпълнява пет пъти намаз на ден. Защо на едните е дал Библия, а на другите Коран? Толкова много разлики има в догмата, в обредите, в посрещането на смъртта! Нима Бог дели рожбите си и „спуска” различни правила за различните хора? По каква мярка? Ще ти кажа - по мярката на религиите. Религиите са тези, които делят хората. И за всеки мислещ човек е ясно, че религията обслужва страха и властта. И този мислещ човек често не е атеист, а вярващ!

Всъщност много малко са тези, които ми се сърдят за „езичеството” в книгите ми. Защото са българи. А българинът има една народна повеля: „Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, защото тя е най-скъпа потреба и свещено право на всеки човек!”.

Народ, който пази такава мъдрост, е велик и вярващ народ. Неслучайно в България живеят заедно хора от всякакъв етнос. И неслучайно служители и на християнството, и на исляма се сърдят на българина, че видиш ли, не вярвал правилно, не познавал канона, безбожник бил. А това не е истина. Точно българинът вярва в Бога! И точно българинът има в езика си думата ПРИ-РОДА. Той вярва в онази Сила, която е сътворила него и всички други дихания в неразривна връзка помежду им, вярва, че всички сме от един род, и почита тази Сила през старите си обичаи и до днес.

Хората обичат „Стопанката на Господ” и „Зарана” заради българската вяра и човещината в тях. Само религиозен фанатик може да обяви тази вяра за езичество. Не изпитвам никакво излишно уважение към безсилието на такъв ум.

- Главните герои в „Зарана” осиновяват дете. Понеже говориш за силата на корена, на рода и на кръвта – хората, които не знаят рода си, по-малко сила ли имат?

- Осиновяването е тържество на човещината. В България това се нарича „да срещнеш рожбата си не по кръв, а по дар”. Тези, които не познават истинските си родители, в никакъв случай нямат по-малко сила! Но урокът им е по-сложен и по-дълъг. Няма осиновен човек, който да не изпитва насъщна потребност да разбере кой е и откъде идва, дори и да твърди обратното. И това е непреодолимият зов на кръвта и корена. Колкото и страшно да звучи, душата на този човек е избрала родители, които по някаква причина още в началото на пътя му са се разделили с него. Душата е избрала да научи нещо. Как, кога и какво, е нейна работа. Никой не може да каже на този човек какъв е урокът му. Но аз съм сигурна, че онази Сила му е дала от силата си повече, за да се справи със задачата си. Дала е сила и на онези, които ще бъдат негови родители по дар. Много обич е нужна в такива семейства. Двойно повече!

Осиновеният сам ще реши дали да търси корена си. И не бива да забравя, че коренът е свързан не само с кръвта, а и със земята. Земята, където старата му и мъдра душа е избрала да се очовечи този път. Има хора, за които родната земя се оказва по-силна част от корена им, отколкото кръвта. Така че човекът винаги може да почерпи сила и от земята, не забравяйки, че на български родина идва от род.

-   Хората плачат, докато те четат. Ти плачеш ли, когато пишеш?
-   Да. Имала съм чувството, че има неща, които първо трябва да бъдат изплакани, за да бъдат написани. Мисля, че има едно „включване”, което ми се случва заради наричането. На наричане свързвам моя корен с този на човека, който е в обреда. Когато пиша, понякога имам усещането, че коренът ми се свързва с една огромна душа, попила огромна болка... българска... стара... На тази земя има насъбрана много болка. Има болка, която никога не е изкрещявана. Част от нея е излизала само в песни и приказки. Но тази болка никога не ме е затискала, защото не е тежка и черна. Има много обич в нея, обичта на преплетени души, черпили сила една от друга, много сила... И отдавна болката се е превърнала в мъдрост, оплетена в неповторима, богата шевица. Сякаш една старица с много болежки и тежки спомени разказва приказка на най-милото си внуче. И в тая приказка има чудна светлина. Най-чудната! Онази, която пази живота.

-   Казваш, че най-българският език е при помаците? Как са го опазили? Защо ти е важно да покажеш света им?
-   Българите мюсюлмани говорят невероятен език. Техният език ме е просълзявал, трогвал и стоплял както ничий друг. Научила съм се да разпознавам безпогрешно вълнението, което идва, когато нещо бодне корена ми. Тогава основната нишка, която свързва душата с корена, затрептява и зазвънтява. Това ми се случва всеки път, когато чуя техния език.

Запазили са го, защото самите те се пазят. Издигнали са невидими зидове и около къщите си, и в главите си и се пазят. Стотици пъти съм ги питала от какво. Мисля, че отдавна са забравили. Останало е само онова чувство, което изпитва сиракът, който знае, че няма майка, защото майка му не го иска и се срамува от него.

Това е истината за помаците. България не ги иска, защото се срамува от тях. Отгледала ги е като зверчета, натикани в ъгъла, които също се срамуват. Като ги питам какви са, не могат да кажат. И ги боли. Затова правят единственото, което биха могли – да си измислят нова история...
Затова искам да разкажа за света им. Давам си сметка, че не бих могла. Мога да разкажа единствено за това, което виждат моите очи или което искат да видят. Но то е добро. И е много красиво. А как една майка да посегне към отхвърленото си дете, ако не разбере, че е станало добро и красиво...

Затова искам религията да не ни дели. Защото точно там ни е разделила жестоко. И едни хора, които говорят само на български и чиито родове назад са все български, не могат да се нарекат българи. Защото са мюсюлмани. Пък българите били християни... И между тях прошка няма... А аз не се изморявам да казвам „Ей, аз не се наричам християнка, ако и да съм кръстена! Вярвам в онази Сила, която е създала и теб, и мен. И съм българка. Като теб. И вярата ми е българска!” Вярвам, че България има нужда от всичките си рожби, за да бъде силна отново! Вярвам ли казах? Не. Знам го. Но не знам дали не е твърде късно...

- Половината от „Зарана” разказва за едни невероятни деца. Защо е важно децата да обичат България?

- По същата причина, заради която е важно децата да обичат майка си и майка им да ги обича. Нали само така има здраво семейство! Ако децата растат в страх или срам от майка си, те рано или късно ще избягат от нея. С родината е същото. Тя е част от рода. Растящият ум трябва да се възпитава в обич и почит към род и родина, за да има здравите устои, на които да стъпи в бъдеще, дори и крилете му да го отведат далеч.

Едно дете трябва да се гордее с произхода си, за да има самочувствие и стремеж не да бяга, а да се развива. Но родината също трябва да се грижи за него, точно както майка му. Трябва да му осигури добро училище и добра среда, в която паметта, мъдростта и силата на родното да го съпътстват и да му дават увереност, че зад гърба му има много сърца, които го обичат и закрилят. Ако детето не усеща това, докато расте, духът му остава сирак и започва да търси топлина другаде.

-   Как се създават бъдници?
-   Човек трябва да вярва в светлото бъдеще, да е избрал да участва в градежа му и да уважава децата, за да отгледа дете бъдник. Родолюбието на един родител и родолюбиетото на един учител могат да отгледат бъдник. Защото само истинското родолюбие е онази магия, която има силата да заяви, че България ще я бъде!

-   Има ли разлика между родолюбие и национализъм?
-   Огромна! Същата като между вяра и религия. Родолюбието е потребност и състояние на духа. То е личен избор, жертвоготовност, отговорност и лична грижа за родина и корен. И осъзнаване, че светът е прекрасен, защото е изтъкан и е стъпил на много корени, всеки със своята различна сила и памет.
Национализмът има своята църква, своите водачи и своите правила. Национализмът крещи и заявява превъзходство. На раса, на интелект, на история, на произход. Най-често е плод на дълбоко чувство за малоценност, затова и ражда фанатизъм. Това ми е голяма болка. В България национализмът е на голяма почит. Защото много българи не могат да се излекуват от чувството си за малоценност. В същия момент си давам сметка, че преминаването през национализъм е може би естествен процес по пътя на проглеждането и едно дългоочаквано Възраждане. Дано този път не е много дълъг!

-   Изненадващо за много хора една от темите в „Зарана” е тази за трансплантациите. Тя противоречи ли на природните закони според теб, или понеже спасява живот, в нея няма нищо нередно?
-   Преди много години работих като социален защитник на донорските семейства. Проблемите на донорството в България са били обсъждани, но е показвана само едната страна – техническата, медицинската, финансовата. Никой не говори за моралната и духовната страна. Какво се случва в главата и душата на един родител, който трябва да даде съгласието си детето му „да бъде изключено” при констатирана мозъчна смърт? Страшно е дори да си го помислим, нали? Добре. Да оставим този страшен въпрос и да опитаме с по-лек. Бихте ли се съгласили след смъртта на ваш близък роговицата на окото му да бъде взета, за да се спасят нечии чужди очи? Преди близо двайсет години двете със сестра ми се съгласихме на това след смъртта на татко. Не защото бяхме толкова силни в този момент, а защото татко ни беше научил така, много преди да си отиде.

Знаеш ли коя е най-често срещаната причина десетки семейства да откажат да дарят клетки и тъкани от починал вече роднина? Че ако се вземе нещо от мъртвото тяло, душата ще се лута и няма да отиде в рая...

Имам спомени от тогава, които мисля, че няма да избледнеят никога. Не избледнява и ужасът ми от чудовищното невежество и безсилието ми срещу него и духовната нищета.

Имам приятелка с две трансплантации. Тя е един от най-силните хора, които познавам. Прекрасна, влюбена в живота! Втория път чака за бъбрек три години. Накрая беше тежко, много тежко. Не се предаде нито за миг... Тази част от „Зарана” е посветена на хората, благодарение на които тя е жива. И на татко. И на непоколебимата ми вяра, че онова невежество може да бъде излекувано! Дано съм успяла поне малко...

- За българския език ти изписа и изговори много. Започнаха ли българите по-често да го викат в речта си и да я плевят от чуждите думи? Виждаш ли промяна, откакто излезе „Стопанката на Господ”?

- Да, виждам промяна след „Стопанката”. На хората им се услади езикът. Чуха го. Поискаха си го пак. И сега му дават нов живот, а аз се чувствам толкова щастлива!

- Предстои ли ти начинание за връщането на българския език в училищата?

-   Не зная за училищата. Предстои ми да направя мое училище. Отдавна се убедих, че читавите неща и промените се случват извън системата. В края на април ще обявя какво ще правя. И на когото му е на сърце, ще е добре дошъл. Важно ми е да кажа, че това училище ще е за учители и родители! Защото те са тези, чиито думи първо чуват децата. И те са тези, които трябва да си припомнят причината да говорят родния си език!

-   В „Зарана” прочетох нещо прекрасно: „Не наказанието, а прошката е това, което променя човека”. Как работи този закон?
-   Трудно. Лично аз не смятам, че хората се променят, просто прощавайки. Омерзеният, тъжен и неудовлетворен човек е твърде зает да обвинява света за несгодите си. Той не може да прости, защото би се лишил от единствения смисъл в живота си – да бъде нечия жертва. Хората се променят само в радост и удовлетворение. Ако радостта влезе в къщата на омерзения и дори за миг той познае удовлетворение, тази искра би могла да запали буен огън в изгасналото му огнище. Тогава чак би имал сили да прощава. И би започнал първо от себе си. Въпросът е, че радостта не идва сама, тя трябва да бъде повикана. И заслужена.

-   Защо са ни потребни приказките, и то българските?

- Същината на пътя на един народ винаги е в приказките, песните и обичаите му. Някой твърде дълго време е отнемал паметта на българина, поругавайки я. И отглеждайки онова чувство за малоценност. Защото само то може да затрие един народ. Българинът е забравил българските си приказки. Съблякъл ги е като стара дреха от паметта си и си е облякъл нови, чужди приказки. И те са красиви, и те идват от дълбините на нечия памет. Но тя не е неговата. Хората обичат да слушат всякакви истории. Но всеки копнее да чуе собствената си. Какви са били дядо му и баба му, как са се запознали, кои са били родителите им, какъв е бил животът им, дали са били на почит, колко земя са имали, посегнали ли са някому, или са помогнали, срещнали ли са истински змей, помнят ли се следите им...

Реденето на такава приказка е като редене на здрава, каменна основа, върху която може да стъпи къща. Пък ако къщата падне, да стъпи друга. Защото каменната основа ще остане. Така е и с българските приказки. Те лекуват и връщат паметта на българите.

- Как искаш да завършим това интервю?
- С българската дума – разговор! Благодаря ти за разговора! Поднасям чест и почитания на Списание 8, че създава добро убежище за такива разговори!