Тук се раждат най-древните писмени знаци в света; буквите на траките, превели светото писание в митичната „Библия бесика“, старогерманската азбука на епископ Вулфила и кирилицата

В България писмеността и книгите винаги са се радвали на особена почит. Именно писмената култура е в основата на средновековния разцвет на страната, а и на националното възраждане, довело до освобождението ни. Оказва се обаче, че историята на хората, живели по наши земи, е неделимо свързана с писмеността от дълги хилядолетия. Тук, където днес е България, са открити най-древните писмени знаци, които все още остават неразгадани от археолози и историци. Факт, признат навсякъде по света, но не и в собствената ни страна. Цели три са и азбуките, създадени в България. Все още се водят спорове дали Климент Охридски, или Преславската школа са изработили кирилицата, третата най-използвана азбука в света. Факт е обаче, че е дело на българи.
И така, уверени сме, че написаното дотук няма как да не провокира интереса ви. Отгърнете следващите страници и се потопете в духа на книжовността и писмеността. А също и на поредните значими поводи за гордост от това колко много сме дали на света.

Знаете ли, че основите на писмения език, който използват Гьоте, Шилер, Айнщайн, Хегел и Кант, са положени преди повече от 1600 г. в нашите земи? Вероятно знаете, че кирилицата – азбуката, чрез която народите от Източна Европа до Аляска получиха просветление и култура, е създадена в България. Но знаете ли, че траките също са имали писменост и чрез нея Библията е била преведена на езика на Спартак и Орфей? И ако днес провидението помогне на учените да открият копие от нея, ще можем да превеждаме не само отделни думи от тракийски, а ще разкрием цялото езиково богатство на цивилизацията, построила Казанлъшката гробница, Свещари, Мезек, Татул и Перперикон. Три уникални писмености и три колосални цивилизации са родени в днешните български земи.

Трите азбуки от нашите земи

Първите германски букви са създадени на 18 км от Търново

Старите хроники разказват, че към средата на IV в. римският император Констант II (337-350 г.) разрешава на голямо множество готи (източногерманско племе) да се заселят на юг от река Дунав, на територията на днешна Северна България (Мизия). Тези готи били християни, предвождани от своя епископ Вулфила.

НОВИЯТ МОИСЕЙ

„Тази, прочее, бежанска маса императорът настани, както изглежда, в Мизия, а самия Вулфила толкова високо ценеше, че когато говореше за него, често го наричаше съвременния Моисей“, пише за онези събития църковният историк от V в. Филосторгий.
Вулфила е сред най-видните християнски дейци и просветители по онова време. Роден е през 310 или  311 г. вероятно на Кримския полуостров, където живеят многобройни готски племена, преди да бъдат изтласкани от българите и хуните. Владее еднакво добре готски и гръцки, а вероятно и латински. Името му Вулфила, или Улфила, както още го изписват в хрониките на старонемнски, означава Вълчето. Баща му е гот, а майка му - гъркиня християнка, чието семейство е отвлечено от Кападокия. Вулфила посвещава живота си на разпространението на християнството сред германските племена в Дакия (Румъния) и Малка Скития (Добруджа).
Мисията му е изключително успешна. Готите на север от Дунав не само приемат християнството, но и издигат Вулфила като свой безспорен лидер. Затова, когато през 340 г. решават да поискат от императора разрешение да се преселят в неговите земи, изпращат именно него в Константинопол, независимо че по това време е едва 30-годишен.
Преговорите завършват с подписването на изключително изгоден за готите договор, а цариградският патриарх Евсевий Никомидийски ръкополага Вулфила за епископ на готските земи. Апропо. Това е същият архиерей, който три години по-рано е покръстил самия Константин Велики (306-337 г.) – първия римски император християнин.

Стенопис на епископ Вулфила. Малко познат факт е, че един от първите изследователи на делото му
е самият Петър Дънов.

ГЕРМАНСКАТА ЛИТЕРАТУРА ЗАПОЧВА ОТ НИКЮП

Готите на Вулфила преминават Дунав и както свидетелстват старите ръкописи, се настаняват в полите на Стара планина, където Вулфила създава най-старата германска азбука.

„Има и други готи, които се наричат „малоготи“. Те са многоброен народ. Техен епископ и първосвещеник бил Вулфила, който, както се казва, им бил създал азбуката. И днес те се намират в Мизия и обитават никополската област (Никополис ад Иструм) в полите на Хемимонт (Стара планина). (Из „История на готите“ Йорданес, VІ в.)

Горният текст е писан през VІ век, когато многобройните „малоготи“ все още живеят в Мизия, но на този факт ще се върнем след малко. Никополис ад Иструм, епископският център на Вулфила, се намирал на 18 км северно от Велико Търново. Развалините му и днес могат да бъдат видени до днешното село Никюп. Това е мястото, където първата германска азбука е била създадена и Библията е била преведена на говорим готски. Там е поставено началото на колосалната германска литература и е създаден първият книжовен паметник на старонемски език. Това се случва още преди да бъде направен официалният каноничен превод на Светото писание на латински език, едва между 383 и 406 г., от свети Йероним.
Според споменатия по-рано хронист Филосторгий епископът превежда на говорим готски цялата Библия с изключение на Глава 5 от Втора книга на царете. Това е текстът, в който се разказва как цар Давид воювал и поразил първо евусейците в Ерусалим, а после и филистимците. Вулфила решил да спести този текст, за да не поощрява и без това войнствените си сънародници. Провидението обаче решава друго.
През 370 г. хунският съюз, в авангарда на който са българите, преминава река Волга и напада германските племена в Причерноморските степи и Кримския полуостров. Готите са принудени да се отправят на юг и през 376 г. достигат Дунав и молят римския император Валент II (328-378 г.) да ги допусне в империята. Императорът им разрешава и дори помага на част от тях да преминат през реката при Свищов. Обещава им земи и продоволствие, но на практика ги настанява в изолирани места, охранявани от военни гарнизони, и ги обрича на глад и мизерия. Докарват ги дотам, че са принудени да дават децата си за заложници, а младите момичета - за наложници на римляните срещу храна. Неизбежно през 377 г. избухва бунт. Битката, която решава изхода от тази война, а в голяма степен и съдбата на Римската империя, се състои на 9 август 378 г. северно от Адрианопол (Одрин) – приблизително там, където днес се събират границите на България, Гърция и Турция. Римската армия е разгромена от обединените готски сили, а по-голямата част от войниците, включително император Валент, са убити. След това поражение Рим никога няма да възстанови напълно военната си мощ и все повече ще разчита на войски от наемници.

СРЕБЪРНАТА БИБЛИЯ

След поражението наследникът на Валент - император Теодосий І (379-395 г.), сключва договор с готите и им разрешава да се заселят на територията на империята срещу задължението да пазят северната граница. По времето на византийския император Зенон (474-491 г.) двама германски крале имат претенции да властват над източните готски племена. Единият - Теодорих, син на Триарий, владее в Тракия, а племената в Мизия са управлявани от негов съименник – бъдещия остготски крал Теодорих Велики (474-526 г.). Неговата столица е град Нове (днешен Свищов). Уплашен от сведения за съюз между двамата Теодориховци, Зенон вика на помощ българите, за да ги респектират:

„Съюзът на двамата Теодориховци отново безпокоял ромейската държава, тъй като те опустошавали тракийските градове. По тази причина тогава император Зенон бил принуден да повика за пръв път българите за свои съюзници.“
(Из „Всемирна хроника“, Йоан Антиохийски, VІІ–VІІІ в.)

Това може би е най-старото сведение за присъствие на българи на юг от Дунав – като съюзници на Рим през втората половина на V век. И явно си свършили работата, защото през 488 г. император Зенон сключва договор с Теодорих Велики, в резултат на който огромна маса готи се преселват от нашите земи в Северна Италия. Скоро Теодорих превзема Равена, покорява намиращото се там германско племе руги и по заръка на император Зенон със собствените си ръце убива техния вожд Одоакър. Въпросният Одоакър е човекът, който през 476 г. слага край на Западната Римска империя, като детронира последния западен римски император Ромул Август, по това време 15-16-годишен младеж.
За няколко години Теодорих Велики (474-526 г.) покорява цяла Италия и се утвърждава като една от най-значимите личности на своето време. По негово нареждане първата книга на старонемски - готският превод на Библията, направен от епископ Вулфила, е преписана върху изключително скъп кралски  пурпурен пергамент със златни и сребърни букви. Тази невероятна книга ще стане известна като Codex Argenteus или Сребърната Библия.
Минават столетия и германските племена се разделят. Западните германци  продължават да говорят на старогермански, от който се отделят множество диалекти, включително и английският. Съвременният немски ще се роди едва през XVI в., когато Мартин Лутер ще преведе наново Светото писание на народен език, 1200 г. след Вулфила. Други западногермански племена – франките, приемат за свой език германизиран вариант на латинския и така поставят основите на днешния френски. Езикът на готите е забравен, а Библията на Вулфила и сребърният препис са изгубени. В продължение на векове никой не знае какъв точно е бил езикът на готите и как са изглеждали буквите му. Само знаели от старите хроники, че някога ги е имало.
Съдбата се намесва в края на XVI в., когато 187 от първоначалните 336 страници на Сребърната Библия са намерени в средновековно абатство до германския град Есен. Германският император Рудолф II (1575-1612 г.) ги взема в личната си библиотека в Прага. В края на Тридесетгодишната война, през 1648 г., обаче градът е превзет от шведската армия и победителите отнасят книгата в Стокхолм – в библиотеката на тяхната кралица Кристина. При драматични обстоятелства Сребърната Библия сменя още няколко пъти собствениците си, но в крайна сметка през 1660 г. достига до библиотеката на университета в шведския град Упсала, където се пази и досега.

Може да ви звучи провокативно, но е твърде вероятно германците да са един от етнообразуващите фактори на българската държава на Аспарух заедно с българите, славяните и потомците на траките. Обещахме преди малко, че ще се върнем към съобщението на хрониста Йорданес, че не всички готи се преселили в Италия заедно с Теодорих, а по негово време – през VI в., голямо множество от тях продължава да живее в Мизия около Никополис ад Иструм. Има хипотеза, че потомци на тези готи са племето на северите, които през 680 г. са приобщени към България, а Аспарух им се доверява до такава степен, че им възлага да пазят южната ни граница срещу Византия. Аспарух не постъпва по същия начин със седемте славянски племена, които заварил в Мизия. Тях той преселва на север от Дунав, а в земите им се настаняват българите. Запазени са множество сведения за отношенията – войни и съюзи, между българи и германски племена в онези далечни времена на Великото преселение на народите. Доказано е, че част от тези племена са живели в нашата земя и може убедително да се допусне, че тяхната кръв и днес тече във вените на някои от българите. Не случайно според ДНК анализите италианците са един от народите, най-близки до нас в генетично отношение. На Апенините е имало и преселения на българи, а да не забравяме и че в края на Античността, в резултат на Великото преселение на народите, по-голямата част от Европа, която дотогава е била латинска, става германска. Но това е отделна тема.