Чернобил - истина, която никога няма да бъде разказана

Приключи един от най-обсъжданите напоследък сериали – „Чернобил” на HBO, който се намести на първо място в рейтингите на IMDb с оценка 9.6 от 10. По време на излъчването му мнозина си задавахме въпроса как той се приема от руските зрители и отговорите не са крайно изненадващи: някои го оценяват като гениален, докато други са на мнение, че това е голямо преувеличаване на реалните събития, случили се в Чернобил през 1986 година.

Владимир Михайлов е изпратен на аварийна ликвидация през декември 1986 г., когато е едва на 33 години. С енергетиката няма нищо общо, след като се връща от армията, записва история. Понякога пращали него, както и много други на допълнителни подготовки за химик, а през декември същата година Владимир получава неочаквано известие.
Къде ме изпращат - никой не каза предварително, но започваше да ми става ясно накъде отиват нещата. Вече всички знаеха за случилото се. Преминах медицинска комисия - бях на 100% годен. Връчиха ми една торба и билет, а на следващия ден вече пътувах към мястото на аварията. Аварийната ликвидация на АЕЦ Чернобил продължи от 1986 г. до 1990 г. От Красноярския край за целия период изпратиха 2539 души като болшинството - през първите две години, най-тежките и опасни. Към днешни дни, от тях останаха живи 1324 души, от които половината са инвалиди. Средната възраст на починалите е 42 години.

„Когато министър Ефим Славски започнал да изнася доклад по повод случилото се, между другото споменал, че в Чернобил имало някаква авария, но тя далеч няма да прекъсне развитието на атомната енергетика” разказва академикът Валери Легасов.

Владимир Алексеевич, какво мислите за сериала „Чернобил”,  доколко е правдоподобен?
Сериалът е хубав. За разлика от многото филми за нас, които не можеш да гледаш без да се разревеш от смях, този се придържа до голяма степен към истината. Разбира се, има преувеличени моменти, но без художествена измислица няма как. Като цяло, идеята е предадена добре: става ясно как хората вземаха решения, как се бягаше от отговорност, как се прикриваха подробностите от събитията.
В града никой не беше разбрал какво се случва. На 27 април, денят след аварията, беше неделя. Хората се разхождаха спокойно из града, майките бутаха количките си, а децата тичаха безгрижно по парковете. Реално, невъзможно беше дори да се оповести толкова бързо за случващото се. Все пак, след няколко часа всичко бе така организирано, че жителите да напуснат мястото. Жалко, красивото градче се беше превърнало в пустош. При евакуацията много от хората бяха загубили връзка с познатите си, като бяха откарани в различни райони без предварително да знаят къде ги отпращат.

„Разбирах, че градът се евакуира завинаги. Но да съобщя на хората такава новина - нямах сили. Беше  ясно, че ако хората разберат, то евакуацията щеше да се проточи твърде дълго, а радиацията беше крайно висока, за да позволим такова нещо. Екипът се съгласи с мен, че най-добре е тази информация да се спести” - спомня си Валери Легасов.

Да, факт е, че такива нямаше. Никой не е очаквал, че това, което се случи, е възможно. Такива дозиметри се появиха едва, когато на мястото дойдоха пожарните служби.
Това за Пикалов наистина е вярно. Но относно територията - на няколко метра по-далеч силното лъчение намаляваше.
Всяка сутрин ставахме в 5, около 7 часа отивахме на мястото, връщахме се късно вечер. Едва след полунощ приключвахме с планирането на предстоящата работа. На следващото утро всичко се повтаряше наново.
Да, стига да работехме! Работиш за малко, а след това чакаш другите, и така. Например, измерваме радиация на някаква територия и пресмятаме, че на това място не може да се работи повече от 30 минути без почивка. Докато една група работи, останалите стоят отстрани и чакат. Ясно е, че никой няма да позволи да кара работниците към мястото на малки групи- стоварваха ни всички и се редувахме. Тръгвахме от обекта едва когато всички са приключили.
Наистина, липсваше добра организация. Тогава си мислех: боже, какво се е случвало на война, ако дори в мирни условия се отнасят по такъв начин с хората? Всеки от нас имаше на себе си устройство. Сутрин ни го даваха, а вечер го взимаха обратно. Специалисти пресмятаха колко радиация е натрупал всеки. Ако резултатът бе над границата, просто се преместваше с някоя цифра наляво, и готово, проблемът беше решен.
Четири месеца. На последния месец вече бях достигнал максималната доза, трябваше да ме изпратят у дома. Нямаше кой да дойде на мое място, затова не ме пуснаха.
На мое място трябваше да дойде офицер по химическа защита. Не знам каква беше причината за толкова много време да не намерят друг. Но имах ли избор? Разберете, беше като на война.
Бих казал, че от този момент нататък радиацията е вътре в мен, в костите, в тъканта и един бог знае къде още. Какви ли процеси произтичат в организма ми - не искам и да знам. Когато починем, ще има лекари, които да анализират телата ни. До някаква степен ние сме опитни зайчета. Всички, които останахме сред живите и не сме инвалиди, боледуваме, както и другите хора, само че много по-остро и по-често. Спомням си, когато ни подбираха, взимаха най-здравите, какъвто бях и самият аз. А няколко години след като всичко приключи, започнаха да умират много хора. Бяха 90-те години, нямаше и време да се лекуваме, все пак имахме семейства, които трябваше да изхранваме. Като цяло за здравето си се грижеха само тези, които нямаха избор.
Мога да съдя само по материалите, които съм чел. Версиите за фаталния експеримент са много. Знае се, че персоналът на станцията е бил много млад, а един от най-опитните специалисти е отказал той  да се провежда по време на неговата смяна. Не е смятал, че такъв експеримент изобщо трябва да се осъществява. Но за Анатоли Дятлов, заместник на главния инженер по експлоатация на АЕЦ, най-важно е било той да се проведе и да получат резултати,без значение на каква цена.
И тук точни данни няма. Цифрите варират между 600 хил. и 800 хил. души. Но има и такава информация: когато още в съветско време ни даваха ликвидаторски удостоверения, имаше общо около 2 млн. такива. Всички бяха раздадени. От друга страна, познати украинци разказваха, а от тях на мястото имаше ужасно много, че кашон водка можело да се купи такова удостоверение... Части от архивите вече отдавна са унищожени. Не знам дали някога числото на участвалите ще бъде назовано.

Източник