История31 декември 2020

Тиха смелост и упорство - черти, с които всеки един народ би се гордял

100 години от смъртта и 170 години от рождението на Джеймс Баучер

Худ. Иван Мърквичка

През този месец се навършиха 100 години от смъртта (30 декември 1920)и 170 години (18 декември 1850) от раждането на един ирландец с необяснима страст и любов към България - Джеймс Баучер.

Учи в Дъблин, Ирландия. След като завършва висшето си образование, започва работа като преподавател в колежа „Итън“. После неспокойната му душа го извежда от студентските адитории и жаждата за истински, а не академични преживявания превръща Баучер в кореспондент на британския всекидневник „Таймс“ за Балканите. Живее в София от 1892 до 1915 година и става почетен член на Софийското журналистическо общество. Играе роля на посредник между балканските държави в края на Балканските войни от 1912 – 1913 г. Погребан е в Рилския манастир.

Според изкуствоведката Екатерина Йосифова в известната картина на Иван Мърквичка "Ръченица", белодрешкото е Джеймс Баучер. Той е обожавал българската народна музика, националните носии и традиции, както и ракията и характерните за региона простички гозби. Познавал е стотици българи - от високопоставени политици и лидери до съвсем простички хора от народа - общувал е с тях на български език. Според Times „той вероятно бе най-верният и непоколебим приятел, когото някога е имал българският народ”. Нека си припомним как изглеждаме в очите на Баучер:

Наистина българите имат малко приятели, но не показват признаци на отчаяние. За краткото време на тяхното политическо съществуване те преминаха през толкова много превратности, че вече свикнаха с безнадеждните ситуации. Тяхната държеливост, прозорливостта и твърдата им упоритост, здравомислещите им преценки и интуитивната им далновидност, а също и – какво да добавя? – късметът, който ги съпътства до този момент, може би отново ще ги поставят в добро положение.

Винаги се отправям към най-високостоящия експерт, когото познавам – министър-председателя, външния министър, главнокомандващия, изпращам си визитката и смея да твърдя, че никога не ме карат да чакам.

Те са различни по съдба, националност, възраст, професионален път – но ги обединява едно: приели са нелеката участ на българите като своя мисия, отдали са най-добрите си години да им помагат в изстрадани, най-решаващи за бъдещото им времена.

Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти, с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството.