(Втори откъс от книгата на Росица Якобс „Умрях, за да живея“)

И някъде тогава трябва да се е случило. Аз витаех в залата на интензивното отделение и виждах долу тялото си, закачено с кабели и маркучи за една цяла стена от машини и апарати зад леглото, на което лежах. Виждах и майка ми, облечена в бяла престилка, как седи на стол до леглото ми и държи студената ми, безжизнена ръка. Виждах и Дафнис до леглото ми да се суети из залата и да изпада в ярост и отчаяние от безсилието си; от това, че не може да направи нищо за мен; че никой не прави нищо за мен; че може би вече няма нищо повече, което би могло да бъде направено.

Моите близки вече изнемогваха. Дни наред те бдяха над мен до леглото ми, говореха ми, държаха ръцете ми, галеха ме, но от мен не идваше никакъв признак на живот, нито дори най-малкото трепване или въздишка. А те не искаха нещо повече, не очакваха думи на благодарност, усмивки, обещания, не, те се молеха и чакаха най-минималния признак на живот да се появи в онова безжизнено тяло, което само преди броени дни, преди седмица все още бях аз.

Но от тялото, лежащо там, не идваше никакъв признак на живот, тъй като там вече нямаше живот. Аз се реех лека и свободна и виждах всичко от горе. Случващото се там, долу, вече не ме достигаше, не ме докосваше. Аз бях свободна! Напълно свободна! И тогава някаква сила ме засмука през тавана на залата на интензивното отделение и аз изведнъж попаднах... отвън, а в далечината се виждаше разкошна светлина. В същия онзи миг, в който видях светлината, аз вече бях там - в една чудна, сияйна, галеща топла светлина. Беше, като че ли съм попаднала под ярките лъчи на Слънцето, стоящо в зенита си, но беше още по-хубаво, по-меко и светлината ме обгръщаше като топла завивка, давайки ми усещането за пълна защитеност и закрила.

Намирах се някъде там, горе, на високо, на нещо като „платформа за наблюдение” или на някаква кула и „погледът” ми се рееше в пространството около мен. В този момент установих, че аз не стоя на краката си, тъй като изобщо нямам тяло и нямам крака. Аз летях, без да усещам никакво съпротивление или затруднение, всичко се случваше от само себе си, без никакво усилие.

Не усещах вече никаква болка. Ужасната раздираща болка и страданието изведнъж бяха изчезнали. Чувствах се лека, безметежна и щастлива както никога преди в живота си. Пред мен се простираше една огромна равнина, покрита със свежа зелена трева и с цветя, които сияеха в разкошната светлина. Реех се над тази равнина и се наслаждавах на омайните цветове на всичко около мен. Не исках никога повече да си тръгна оттук.

Всичко бе леко и съвършено. Светлината ме обгръщаше отвсякъде, нежна и топла, без да ме заслепява и без да ме изгаря. И навсякъде имаше толкова много красота, съвършена в простотата си, без да се натрапва и без никакви претенции. А меката топлина правеше всичко още по-хубаво и още по-мое. Питах се къде останаха болките ми и защо не ги усещах. Носех се над ливадите в някакво опиянение и екстаз. Отсъствието на болката означаваше и отсъствието на какъвто и да било страх. Нямаше нито страх, нито тревоги, нито каквито и да било проблеми за решаване. Всичко бе изпълнено с радост и любов.

И всичко това беше едно цяло - единство от светлина, лекота, безметежност, топлина, нежност, закриленост, отсъствие на болка и страдание. И това беше Любовта. Безусловната любов, любов, която е винаги и навсякъде, без време и пространство, без претенции и очаквания. Всичката тази единност и цялост беше любов. А аз се реех лека и освободена и се питах как така ми се дава толкова много любов, как я заслужих?

Усещах се, сякаш съм попаднала там, където винаги съм мечтала да бъда. За първи път, откакто се помня, не изпитвах никакъв стремеж да бъда нещо друго, да правя нещо друго или да бъда някъде другаде. Не ми се налагаше да пътувам, да отивам някъде, да бързам, да се притеснявам, че ще закъснея или че няма да успея да стигна навреме. Не, аз просто вече бях там и не исках да бъда никъде другаде освен там, където бях в онзи миг.

От дете аз все пътувам нанякъде, при баба ми и дядо ми в Пловдив, при баба на село, на летни ваканции, на излети и екскурзии от училище, на пътешествия с родителите ми. По-късно дойде следването в чужбина, второ следване още по-далеч, специализации и работа още по-нататък. После в работата ми не спирах да пътувам – както в Нидерландия, така и в командировки в Азия и Европа - всеки ден, всяка седмица или през седмица. Пътувания без край, без почивка, пътувания, при които никъде нямаше окончателно пристигане. Всяко пристигане беше временно, имагинерно – само до следващото заминаване.

(Откъс със съкращения от книгата на Росица Якобс „Умрях, за да живея“)

В началото на 2009 година, след като физически горе-долу се бях позакрепила, най-сетне дойде време да се погрижа за душевното си равновесие. Нещата, които бях преживяла вследствие на автомобилната катастрофа през март 2008 г., бяха толкова необичайни и зашеметяващи, че ми трябваха още дълги години, за да осъзная и да осмисля какво точно ми се беше случило тогава, както и да намеря място за тези невероятни преживявания в съзнанието си и в ежедневието си.

Тогавашният ми партньор се грижеше за мен като за писано яйце, но той категорично отказваше да ме изслуша, когато се опитвах да подхвана темата за това как излязох от тялото си и как се усещах лека и щастлива, попадайки в една прекрасна, топла, феерична и нежна светлина.

Започнах да се ровя в интернет и да търся информация за и от хора, преживели състояния на клинична смърт или на дълбока кома. В процеса на тези си търсения все повече ме озадачаваше и приятно ме изненадваше да открия, че аз далеч не бях сама с онова, което изживях. Че тези приключения са известни под общото събирателно „близки до смъртта изживявания“ и че даже са обект на изследвания в различни области на науката.

Танатологията (от старогръцки θανατολογία, съставена от θάνατος – танатос – смърт, и λόγος – логос – слово, смисъл, онтологично съдържание – бел. авт.) е науката за смъртта, за процеса на умиране, на немски още известна като Sterbeforschung. Танатологията е интердисциплинарна научна област, пресечната точка на философията, медицината, биологията, психологията, социологията, етнологията и теологията. Танатологията възниква още през Средновековието като поддисциплина на теологията, известна под името Ars moriendi (The Art of Dying).

Едни от пионерите в областта на изучаването на процеса на смъртта/умирането, както и на близките до смъртта изживявания в Европа и в Съединените щати безспорно са швейцарската психиатърка Елизабет Кюблер-Рос, както и американският философ, психиатър и лекар д-р Реймънд Мууди.

Още в началото на своята практика като психиатър д-р Елизабет Кюблер-Рос се сблъсква с неадекватното поведение на лекуващи лекари към умиращите пациенти. Лекуващият персонал явно изживява смъртта като един вид поражение, с което те не са способни да се справят или да го облекчат по друг начин освен с болкоуспокояващи медикаменти.

Елизабет Кюблер-Рос избира да работи точно с такива пациенти - неизлечимо болни и умиращи. Тя води дълги разговори с тях непосредствено преди настъпването на смъртта им. През 1969 г. Елизабет Кюблер-Рос публикува книгата си Death and Dying. What the dying have to teach doctors, nurses, clergy, and their own families („Смърт и умиране. На какво умиращият трябва да научи лекарите, медицинските сестри, духовниците и собственото си семейство“), в която развива теорията за петте фази в процеса на умиране и с която книга тя поставя началото на научните изследвания върху процеса на смъртта в западното общество през XX век.

През 2003 година се излъчва документалният филм на Щефан Хаупт за Елизабет Кюблер-Рос „Да погледнеш смъртта в очите“, където тя казва: „Днес аз вече съм сигурна, че съществува живот след смъртта. Както съм убедена и в това, че смъртта като такава, и в частност нашата телесна смърт представляват просто умирането на пашкула, на обвивката...“

Освен на научното изучаване на процеса на смъртта Елизабет Кюблер-Рос активно се посвещава и на изследването на „близките до смъртта изживявания“ на пациенти в клинична смърт или в дълбока кома. С тези си проучвания, откъси от които също са публикувани в гореспоменатата книга, излязла през 1969 г., Елизабет Кюблер-Рос поставя заедно с д-р Реймънд Мууди началото на научните изследвания и на „близките до смъртта изживявания“.

Д-р Реймънд Мууди (Raymond A. Moody Jr.) е роден през 1944 г. в САЩ и е американски философ, лекар и психиатър, написал много книги за процеса на умиране и на „близките до смъртта изживявания“. През 1975 г. д-р Реймънд Мууди публикува книгата си Life After Life: the investigation of a phenomenon – survival of bodily death, която е преведена и на български език под името „Живот след живота“.

В „Живот след живота“ Реймънд Мууди разглежда над 150 случая на хора, които са преживели „клинична смърт“, но са реанимирани успешно и са се завърнали в живота без мозъчни или други травми. В това си класическо изследване на живота след смъртта д-р Реймънд Мууди за първи път формулира понятието „близко до смъртта изживяване“ (Near-Death Experience, или NDE).

„Близкото до смъртта изживяване“ е събирателно понятие, което се използва, за да опишат състояния, в които съзнанието, душата, азът на човека се отделя от тялото/излиза от тялото. Такива състояния се регистрират по време на клинична смърт, по време на кома, на мозъчна смърт, на дълбока медитация, в момента на посрещане на тежки природни бедствия или спортни злополуки, при които той/тя като по чудо остава жив(а).

На базата на интервютата с хора, преживели близки до смъртта изживявания, д-р Мууди формулира следните елементи, които присъстват в описаното от пациентите:

1. Поразително и всеобхващащо усещане за мир, спокойствие и благодат при пълното отсъствие на болка и тревоги;
2. Усещане, че се намираш извън физическото си тяло и че виждаш тялото си от горе или някак си отдалече;
3. Преминаване през тъмно и тясно пространство, което най-често бива описвано от пациентите като тунел;
4. След преминаването през тунела следва попадане в  златна, топла и сияеща светлина;
5. Срещи с починали близки или със същества от светлина;
6. Преглед на собствения си живот като на филм, прожектиран на много високи обороти;
7. Усещане, че се намираш и се движиш в един друг свят на безкрайна красота.

Д-р Реймънд Мууди доказва, че отсъствието на мозъчни импулси при пациенти в клинична смърт или в състояние на дълбока кома, съвсем не означава, че въпросният пациент няма съзнателна или духовна дейност!

Елизабет Кюблер-Рос и д-р Реймънд Мууди поставят началото и на научното изследване на това, че противно на официално приетото от науката твърдение, съзнанието не е продукт на тялото, тъй като то продължава да съществува и дори развива много активна дейност в моменти, когато тялото е мъртво и когато няма налични никакви мозъчни или сърдечни импулси.

Един от най-известните последователи на д-р Мууди безспорно е д-р Кенет Ринг. Той става известен най-вече с изследванията си върху слепи хора и деца, преживели близки до смъртта изживявания. Д-р Ринг е съосновател и е бил един от президентите на Международната асоциация за изследване на близки до смъртта изживявания (International Association for Near-Death Studies, IANDS).

Също както д-р Мууди и Кенет Ринг, базирайки се на интервютата си с хора, преживели близки до смъртта състояния, разказва как, след като излезе от тялото, съзнанието преминава през тъмен и тесен тунел, в края на който има сияеща светлина. Много от пациентите му споделят как от „другата страна“ те са били посрещани от починали близки и приятели, как са се чувствали спокойно и удобно, без да изпитват никаква болка, в едно състояние на блаженство и щастие.

Според последните научни данни в областта на „близките до смъртта изживявания“ (на Бернхард Якоби от Германия и проф. Пим фан Ломел от Нидерландия) между 94% и 96% от хората, преживели този феномен, не се завръщат доброволно в телата си и в живота си на земята.

Една от големите заслуги на Кенет Ринг е доказаният от него факт, че близките до смъртта изживявания не са халюцинации. За разлика от халюцинациите, „близките до смъртта изживявания“ са както добре структурирани и протичащи в определен хронологичен ред, така и отговарят на всички или на голяма част от елементите на този феномен, както ги описват д-р Реймънд Мууди и д-р Кенет Ринг.

Според разказите на почти всички хора, интервюирани от д-р Реймънд Мууди и д-р Кенет Ринг, пребиваването в другото измерение се изживява като състояние на мир и покой. Това е усещане, в което отсъства каквато и да било напрегнатост, борба, домогване, страх и болка. Едно състояние на всеобхватна хармония, спокойствие и блаженство.

Хората, преживели близко до смъртта състояние, след това не изпитват страх от смъртта, тъй като те вече знаят какво се случва, когато тялото на човек умре, и знаят, че няма нищо, от което да се боят. Страхът от смъртта е основата на всички човешки страхове. Страхът от болести и наранявания, страхът да бъдем напуснати от партньора си, страхът да изгубим близки, страхът да си загубим работата или страхът от загубата на материални неща са все производни на страха от смъртта, страха от това да изчезнем.

И когато този най-силен и най-дълбок от всички човешки страхове - страхът от смъртта, изчезне, човек изживява пълна свобода и може да осъществи и най-смелите, и най-невероятните си идеи и мечти.

Един от големите световни центрове за изучаване на близките до смъртта състояния е несъмнено Нидерландия, където преди около 30 години д-р Пим фан Ломел слага началото на научни изследвания в тази област. От 1977 до 2003 г. д-р Фан Ломел работи като кардиолог в окръжната болница на Арнхем „Райнстате хоспитал“. В практиката си д-р Фан Ломел многократно се сблъсква с явлението, при което сърдечната дейност внезапно спира, пациентите изпадат в клинична смърт при пълно отсъствие на каквато и да било мозъчна и сърдечна дейност, но след като бъдат реанимирани, започват да разказват за своите вълнуващи и силни изживявания, които са изпитали.

От гледна точка на научната медицина това е абсурдно. Човек не би могъл да има каквито и да било преживявания и съзнанието му не би могло да функционира, когато мозъкът не се оросява и следователно няма никаква мозъчна дейност и никакви мозъчни импулси. Почти 30 години пациенти на д-р Фан Ломел обаче свидетелстват за точно обратното.

И не само това. Както в гореописаните наблюдения на Реймънд Мууди и Кенет Ринг, така и в разказите на пациентите на д-р Фан Ломел се повтарят както същата структура на близките до смъртта изживявания, така и същите гореописани елементи в строго хронологичен ред.

Тези преки наблюдения на д-р Пим фан Ломел силно го озадачават и през 1988 година той поставя началото на едно мащабно и предизвикателно за тогавашната наука изследване на близки до смъртта изживявания, обхващащо 10 болници на територията на Нидерландия, като първоначално са интервюирани 344 пациенти, преживели внезапно спиране на сърцето и клинична смърт. През 2001 г. д-р

Фан Ломел публикува статия с резултатите от това изследване в престижното медицинско списание „Лансет“ (The Lancet), а през 2007 г. за първи път излиза на холандски език книгата му „Безкрайното съзнание, или научна визия върху близките до смъртта изживявания“. Тя е световен бестселър, преведен на 39 езика и издаван в повече от 400 000 екземпляра.

Изследванията на проф. Пим фан Ломел се радват на световна известност и почит в научните среди, тъй като той за първи път интервюира пациенти с близко до смъртта изживяване още през първата седмица след като са били реанимирани. Освен това разговаря с тях 2 години по-късно и 8 години по-късно. И в двата случая интервюираните разказват абсолютно една и съща история, без каквито и да било изменения.
.......
Редно е да кажа, че минаха 3 години, докато се възстановя напълно, но сега съм даже по-здрава, отколкото преди катастрофата. От 2008 г. до днес (2022 г.) не съм приемала никакви лекарства и лечения освен хомеопатия и енергийна терапия. За тези повече от 14 години не съм боледувала нито веднъж даже и от леки настинки или хрема. Днес се чувствам по-добре и съм в по-добра форма, отколкото когато и да било в живота ми.