Гюстав Флобер (8 май 1821 – 12 декември 1880 г.) е френски писател-романист, чиито най-известни произведения са "Мадам Бовари", "Възпитание на чувствата" и "Саламбо". Тънък познавач на женската душевност, Флобер изящно пресъздава в своите романи дълбоко диаболичното начало на страстните си героини.
- Блондинките са по-страстни от брюнетките.
- Всичко се износва, дори мъката.
- Всяка душа се измерва с мащабите на своите стремежи.
- Думата е далечно и слабо ехо на мисълта.
- Обичам да обичам, обичам и да ненавиждам.
- Самотата не бива да се запълва със спомени – те само я задълбочават.
- Там, където няма форма, няма и идеи.
- Три неща са необходими на човека, за да е щастлив: да бъде глупав, да бъде себелюбив, да има добро здраве; но ако му липсва първото, останалите са безполезни.
- Умей да създаваш впечатление, че си получил сериозно образование.
- Глупостта е желанието да правиш заключения.
Из „Мадам Бовари“:
„А пък аз, аз бих ти дала всичко, бих продала всичко, бих работила с ръцете си, бих просила по пътищата за една усмивка, за един поглед, за да чуя да ми кажеш: „Благодаря!“ А ти седиш спокойно в креслото си, като че ли досега не си ме карал достатъчно да страдам? Без тебе, знаеш ли това, аз бих могла да живея щастлива? Кой те караше? Не беше ли това някой облог? Но ти все пак ме обичаше, ти го казваше… И дори преди малко… Ах! По-добре да ме изгонеше! Ръцете ми са още топли от твоите целувки и ето на това място, върху килима, до коленете ми, ти ми се кле във вечна любов. Ти ме караше да повярвам в това: две години ме разхожда в най-великолепната и най-сладостна мечта!… Е? Спомняш ли си? Нашите планове за пътуване! О, твоето писмо, твоето писмо! То разкъса сърцето ми! И после, когато се връщам при него, при него — богат, щастлив, свободен, за да изпрося помощ, която първият срещнат човек би ми дал, умоляваща и носеща му цялата своя нежност, той ме отблъсва, защото това би му струвало три хиляди франка!“
„Имаше желание да умре и в същото време да живее в Париж."
„Между това пламъците затихваха, било че горивото се свършваше, било че бе натрупала твърде много. Любовта полека-лека угасваше. Поради отсъствието съжалението се потискаше от навика; и онова пожарно зарево, което обагряше с пурпур нейното бледно небе, се застла с повече мрачина и постепенно изчезна. В своето замаяно съзнание тя смяташе дори отвращението си към съпруга за влечение към любовника и парливостта на злобата като топлота на нежността; но понеже ураганът продължаваше да вилнее и страстта изцяло се изпепели, а никаква помощ не дойде, никакво слънце не изгря, от вси страни падна дълбока нощ и тя остана загубена сред ужасен студ, който цяла я пронизваше.“
Тогаз, както в Тост, почнаха тежки дни. Сега тя се смяташе много по-нещастна, защото имаше опита на скръбта ведно с увереността, че тя няма да има край.“