Тайните за оцеляване на многодетната майка

Светлана Строганова е многодетна майка. За пет от шесте си деца е приемен родител. Участва в дебатите на руския парламент във връзка с новото законодателство за осиновяването и приемното родителство. Всеотдайно споделя опит за избрания нелек път да бъде най-близкия човек на болни дечица с наранени души. Светлана умее да предава с думи любовта, който носи в сърцето си. Ето размислите й за излишния перфекционизъм при отглеждането на малките човечета. 

Когато се появи първото дете в семейството, изваряваш бутилчици и биберони, всеки ден миеш пода, гладиш пелените и от двете страни…
Когато се появи второ дете - миеш бутилчиците и бибероните с гореща вода и наблюдаваш внимателно детето да не яде от паничката на котката. 
Когато децата в семейството са три – ако детето яде от паничката на котката, това е проблем на котката. 
А когато са четири дечицата, си казваш, че няма нищо страшно, че момченцето е в розово понякога.

Исках да споделя какво правя аз, многодетната майка, за да запазя малко енергия за себе си. Но истината е, че ще ви разкажа, какво НЕ правя. Това не е по-малко важен въпрос, защото отговорът, който получих при първия си сблъсък с реалността като майка в многодетно семейство, ми помогна да се окопитя и да оживея, без да изпускам положението.

Първото нещо, което престанах да правя, е да гладя пелените. Хе-хе, обясниха ми, че микробите, които уж убиваш, като гладиш, когато изстинат пелените, пак „кацали“ върху тях. Това обяснение ме устройваше много добре. Нищо страшно се се случи, че Стьопка спеше на неогладени чаршафчета.
Второто, което престанах да правя, е да слушам онези, които твърдяха, че за нищо на света, не трябва да спя с детето в едно легло. Защото видите ли, после нямало изгонване. Трябваше пълноценен нощен сън, а това беше възможно само в случай, че спим в едно легло. Така не трябваше да скачам да го завивам при всяко негово размърдване и да го успокоявам при всяко разхленчване. Въртяхме се като шишчета от едната кълка на другата, но успявахме да се наспим.

Трето – отказах се да правя големи планове. В трудните дни живеех на периоди от по десет минутки или петнайсет минутки. Ок, ето сега ще си взема душ. Сега ще простра само 4 чорапчета от пералнята. Не цялото пране. 4 чорапчета или едни гащи.
Четвърто – не се правех на много умна. Позволявах си да чета криминалета и простички любовни романи, това ми помагаше за почивката. Между другото така открих за себе си Сесилия Ахърн. Сега прибягвам до книгите й за да науча Полина на любов към четенето. (Може първо да се гледа сърцераздирателния филм "P.S.: Обичам те", а после да се прочете историята.)
Нататък, с всяко следващо дете се появяваха нови "не"-та. Не се стеснявах да приема ползвани вещи и дрехи от приятелките си. Децата ще ги израстат за 2-3 месеца, а спестените пари могат да идат за нещо по-стойностно. 
Важно! Не сравнявах децата си с другите деца. Гледах какво умеят те, а не какво другите деца от близки семейства. Не съм ги карала да са най-бързите, най-умните, най-яките. Не съм поставяла такива изисквания и не съм имала такива очаквания. 

Основната ми задача във всички трудни периоди е да се чувствам добре. Ако на мен ми е добре, на всички ще им е добре, а аз ще имам сили да подобря състоянието и да помогна на този, на когото му е лошо в този момент. 
Затова ми се струва, че трябва да първо място да бъде спасена майката в многодетното семейство. Да й бъдат спестени неудобствата с всички сили. Общият стремеж на родителите да бъде към доброто настроение – колкото се може по-често в дома да е весело.

Няколко думи за гостите – аз не готвя, когато ще идват гости. Ходила съм неведнъж на гости в много домове и съм виждала измъчени домакини, които сервират изобилно меню от отбрани ястия и сядат опустошени и изморени до смърт. През цялата вечер са в очакване гостите да си тръгнат и да се почне обратният процес по раздигането на масата и миенето на чиниите. Поръчвам пица или суши. Чиниите са за еднократна употреба. Сега има толкова красиви! За ценителите на изискания вкус имам много качествен и ароматен чай. Най-важното е да имам сили да общувам с гостите и да им доставя радост. Това мисля е най-важното. А вие?

Единственото, което не опазих за тези години, е кръстът ми. Всичките си деца (освен Сашко, който беше на 11 години, когато се запознахме, и Полина – която беше на 14) съм ги носила на ръце. До последно, докато изобщо можех да вдигам. Имах болки от време на време, схващах се понякога, виках моя приятелка от друг град, която ме връщаше за няколко дни във форма. 
Така че е по-добре да ставате приемни родители на по-големички деца. Шегичка. Макар и не съвсем…