Българи без България

Част от бесарабските българи никога не са стъпвали в България. В документите им пише, че са украинци, в страната ни ги възприемат като чужденци, но в сърцата им е избродирано – горди българи. Дъхът им спира от мелодията на родопските гайди. Обличат се в български народни носии и плачат, когато чуят космическата песен „Излел е Дельо хайдутин“ и „химна“ на емигриралите българи „Облаче ле, бяло“. Те знаят стъпките на българските хора, а децата им говорят свободно езика. И веднъж на всеки две години близо 10 000 бесарабски българи се събират, за да почетат традициите на народа си и да докажат, че кръвта вода не става. 

За първи път това се случва през 1998 г, когато се организира събор на българите в Украйна. В наши дни той вече се е превърнал в главното социално-културно събитие на 300-хилядната българска общност в страната. Целта му е запазване на традициите, историческите и културните достижения на българите в съвременните украински земи. Провежда се в Белградска крепост, известна още като Акерманска, разположена до днешния гр. Белгород Днестровски в Одеска област. Крепостта е исторически и културен паметник от XIII – XV век. Мащабът є е поразителен, а мощните є каменни стени са свидетели на многобройни битки.

Тази година VIII-то издание на събора, посветено на 25-годишнината от основаването на Асоциацията на българите в Украйна, бе открито от емблематичната Валя Балканска и гайдарските състави „Родопчани“ и „Дельо хайдутин“, както и оркестър „100 каба гайди“. Звукът от пискуна отекна в цялата крепост и като ехо се разнесе над града – всички да чуят и разберат, че българският дух е жив. 

От първия тон нещо ме хваща за гърлото, а в слънчевия сплит усещам тежест и невъзможност да дишам. Магическа сила е събрана в българската гайда, всяка частица от мен се наелектризира. И хем ми е милно и драго, хем сълзите тръгват. Оглеждам се и виждам, че хората около мен също са затаили дъх, а по лицата им се стичат солени капчици. Сърцата ни плачат. С всяка фибра на тялото си усещам безусловната любов на едни хора, които цял живот жадуват за родината, която са изгубили още преди да се родят. И се чудя - какво е усещането да си българин, а никога да не си живял в България... и онова райско парче земя отвъд Дунав да е твоят вечен блян? Песента на гайдата спира, мислите ми са разпилени и аз тръгвам из зелените поляни, които са обвили основите на крепостта, и се опитвам да се събера отново цяла.

На сцената започват една по една да излизат десетки художествени групи от Украйна, Молдова и България, които изпълняват български фолклор. Голям интерес предизвикат творбите на бесарабските художници Александър Кара, Иван Пастир, Иван и Злата Шишман. На стените на внушителната Акерманска крепост е представена и изложбата „Родова памет“ на фотографа Асен Великов, който чрез снимките си съхранява и разпространява българското културно наследство и разказва истории за любов, семейни ценности и традиции. И някъде там, между сергиите с ръчно изработени играчки, магнитчета, плетени вълнени терлици, пушека и аромата от печено върху скарата на дървени въглища и множеството хора, облечени в пъстри одежди, се срещам с Васил от село Чушмелия (на украински Криничне) – на около 50 години, с прошарена коса и дълбоки влажни очи. Тук е заедно с фолклорния си състав за народни песни и танци, който участва в различни фестивали. В България са живели неговите прапрапрародители. 

„По документи аз съм украинец, но дължа всичко на България. Аз съм българин! Моите деца учат на български, родителите ми са българи“, разказва разпалено, а очите му все повече започват да блестят. В този момент неговият приятел Александър се намесва в разговора ни, за да сподели, че жена му преподава български език в училището в същото село. „Българинът трябва да знае откъде е произлязъл. Тъжно ми е, че има хора, които забравят откъде са дошли, които не знаят езика, не помнят историята. Вкъщи всички говорят на български. Моето дете живее в Украйна, но не знае руски – знае български“, казва Сашо. Набързо си вземаме довиждане, защото ги очакват на сцената.  

Продължавайки разходката си, погледът ми се спира върху окичени на една стена бели платна с фино избродирани орнаменти, а пред тях два фолклорни костюма – мъжки и женски. Впечатлявам се от пресъздадена българска сватба върху едно от пешкирчетата, където булката е изобразена с червена носия. Приближавам се и ме посреща Таня. Сладкодумно ми разказва, че това платно е на 100 години – запазено е благодарение на факта, че е стояло в сандък, изкарвано е само на големи празници като Великден и след това пак било прибирано. Оказва се, че жената е дългогодишен колекционер на бродерии, пафти, кърпи, носии и едновремешни снимки на бесарабски българи. Събира и съхранява ценните реликви повече от 60 години. Делото е започнато от нейната майка, а тя го наследява и продължава. Част от вещите са от къщите на нейните прапрабаби, които са от България. А самата тя е родена в Украйна. 

Но знае перфектно български език, защото в дома є винаги се е говорило на него. „На всички им е интересно как ние, бесарабите, говорим на български. Ние сме българи, в моето село сме 4600. Моите прародители са дошли през 1812 година от някогашна България – Провадийското плато, днешен Каспичан. И родният ни език се е запазил тук от над 200 години“, разказва Таня. И споделя, че є е болно, защото традициите ни постепенно изчезват. Според нея една от основните причини за това е, че децата в днешно време излизат от селата и отиват в големите градове, за да търсят работа и по-добра реализация, a там не спазват толкова традициите или ако ги тачат, то те са преиначени. А за да ги съхрани човек, трябва първо да ги разбере, научи и след това да ги покаже на по-младите. „Едно време сватбите са били по шест дена. И за всеки ден си има конкретни стъпки – меси се питка, която бабите наричат с благословии, булката и младоженецът си имат определени задължителни дейности... А сега, ако младото семейство няма в рода си родители или баби, които са пазители на традициите, не знаят какво да правят. Става суматоха и се претупва работата. От поколение на поколение изчезват традициите“, с тъга споделя Таня. И допълва, че є се иска младежите не само правилно да танцуват и да пеят нашите български песни, но всичкото къщно възпитание да пазят и да носят в себе си, защото колкото по-лесен става животът, толкова повече се отдалечаваме от бита си. „Едно време хляб се е пекъл всеки ден. А като нямаше, баба правеше пирожки. Кой пече хляб в днешно време? Вече не точим кори, не печем... и се забравя. Жените не предат, все по-рядко се срещат майстори кожухари или тъкачи... Всичките ми баби са ми казвали: „Ние живяхме бедно, но живяхме красиво“. Така завършва историята си Таня, а аз се отправям отново към сцената, където многохилядните гости се сливат с ритмите на вечното българско хоро.

Градът Белгород Днестровски, или както го наричах през последните дни – другата България, се намира на 700 км от Русе. Нямам спомен в учебниците по история да ни е споменаван фактът, че старото му име е българското Бѣлградъ. Някои го наричат и с турското име Акерман, румънското – Четатя Алба, старите гърци – Маврокастро и Аспрокастрон, и руското Белгород Днестровский. Територията, на която се намира градът, е част от Българската държава още от основаването є в VІІ век до падането є под византийска власт в началото на ХІ век.

Градът се намира в Бесарабия – името произхожда от династията на влашките войводи Басараби, които в края на XIV и началото на XV век владеят за кратко района между Килия и Белгород Днестровски. До 1812 година под името Бесарабия е известен районът на Буджака, контролиран от татарски и ногайски племена. През 1812 година този район, както и източната част на Княжество Молдова са завладени от Русия и названието Бесарабия се разпростира върху цялата територия между реките Прут и Днестър. Създадена е Бесарабска област, а от 1873 година – губерния с център Кишинев. До края на 20-те години на XIX век населението на Бесарабия се ползва с редица автономни права, които са свързани с управленските традиции на молдовското княжество. В Буджака, на мястото на изселените ногайци се заселват българи от Тракия. През 1918 година, в края на Първата световна война, Бесарабия се обявява за независима, след което е присъединена към Румъния. Тя е анексирана от Съветския съюз през 1940 г. след пакта „Молотов-Рибентроп“ и отново в края на Втората световна война. Върху основната част от територията на Бесарабия е създадена Молдавска ССР, а северната и южната част са присъединени към Украинската ССР. Днес, както знаем, тези две съветски републики са независимите държави Молдова и Украйна.

През ХІХ век обаче в областта Бесарабия се заселват много българи-бежанци от османското владичество, които стават известни като бесарабски българи. Общият им брой в републиките Молдова и Украйна по официални данни е около 230 000 души. Според националното преброяване от октомври 2005 г. в Молдова живеят 65 072 души, но в този брой не са включени българите в Приднестровието. Въпреки че нашенците населяват най-различни селища в Молдова, включително и столицата Кишинев, където са чести смесените бракове, тяхната най-голяма концентрация е в южните части на Молдова – предимно в Тараклийски район, но също така и в други райони като Кагулски, Леовски, Кантемирски, както и в Гагаузия, където живеят близо 8000 българи – малко над 5% от населението. В украинската част на Бесарабия българите са по-многобройни – над 140 000 души. Те преобладават именно в Болградския район, където се намира и Белгород Днестровски.

През 1858 година в друг град в същия район – Болград, е създадена първата българска гимназия от Възраждането, която гордо носи името „Георги Сава Раковски“ и на 5 октомври бе отбелязан 160-годишният є юбилей. Малка част от нейните знакови възпитаници са българският премиер Александър Малинов, революционерът и национален герой Ангел Кънчев и първият ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Александър Теодоров-Балан. „Гимназията е свято учебно заведение за всички българи в страната“, казва директорът є Снежана Скорич. 

Тази учебна година школото посрещна 460 деца. Любопитен факт е, че не всички те са българчета –  украински деца също избират светилището за свой учебен център. От I до XI клас те изучават български език и литература и задължителната дисциплина български обичаи. Освен предметите от учебната програма, голяма част от извънкласните дейности също се провеждат на родния ни език. Издава се училищен вестник, а трима преподаватели са назначени от Министерството на образованието в България. Единият от тях води вокален ансамбъл, другият – хореографски, а третият преподава традиции на българския народ. Това дава възможност на децата допълнително да общуват в езикова среда, да придобиват знания за историята ни, за народното творчество на страната ни. 

Прекрачвайки прага на първата българска гимназия, у мен се загнезди желанието повече училища в родната ни България да приличат на нея. Върху стените по коридорите є са поставени ръчно изработени табла, които показват българските народни музикални инструменти, обяснено е откъде водят началото си част от обичаите ни и разказват за шевиците върху носиите от различните краища на страната, като по този начин запазват националната култура и наследство. Училището разполага със специален кабинет за по-малките ученици – интерактивна класна стая, в която присъствието на цялата цветова гама носи настроение, а стените є са украсени с  български шевици. Вдясно от нея един тесен коридор ни отвежда в амфитеатрална зала, където се провеждат концерти и училищни представления. Над нея е разположен музей, който разказва в детайли историята на школото – за да се знае и да се помни. А едно мъничко помещение, с размери около два на два метра, е превърнато в етнографска стая, в която са изложени народни носии и автентични предмети, използвани в едни от най-старите занаяти. 

И докато стрелките на часовника сякаш бяха спрели, аз се пренесох в една друга България при едни свободни и горди българи. Още носещи белезите на миналото и научени на любов и преданост към отечеството, изпитващи огромно възхищение от националните постижения и привързани към родната земя, език и традиции. 

Бесарабските българи ме научиха на най-ценния урок, който не е записан в нито един учебник по история – страната ни не е просто географска територия. България е усещане.