Писателят Карл Оноре: „Живеем в „златна ера“ за възрастните хора”

По това време Оноре е на 48 години, 50-те  се задават и както той казва: „ужасната тежест на възрастта“ започва да го тегли назад. Наистина ли остаряването е толкова лошо, колкото всеки казва? Това, което трябва да очаква оттук насетне – само немощност и смърт ли е? Така той решава да започне книга по темата.

Резултатът е книгата „По-смел – вземете максимума от нашия по-дълъг живот“ – призив към обществото да спре да се тревожи за остаряването и да се възползва от всяка капка живот, която времето ни е подарило.

Оноре обикаля света в търсене на активни и амбициозни възрастни хора, но набляга на това, че не желае изключенията да бъдат стандарт за сравнение. За него интерес представлява моделът на мислене на тези 70 и 80 годишни хора, които могат да продължат да работят, ако искат, стават доброволци, основават свои собствени предприятия, спортуват, правят секс, без обществото да има отношение към това. Според него, това е възрастова дискриминация – да спираш хората да правят това, което могат, но също така и да го изкарваш голяма работа. Някои все още правят секс на 80 години, телевизионни предавания на 90, дори 100 годишни пробягват маратони. А защо не?

Изводът, до който той достига след 3 години проучвания на начина, по който възрастните хора се възприемат по света, е, че за тях сега е златна епоха. Причините са много: те са по-здрави, по-активни и повечето са много по-добре сега, отколкото са били преди. „Нещата могат да бъдат много по-добре, ако просто пременим дадени критерии и начина, по който организираме здравеопазването, политиката, бизнес средите и образованието “, казва той. Според него идеята, че трябва да се обучаваме от 5-годишна възраст до 21, после да работим 40 години и да се пенсионираме над 60 е напълно остаряла. Затова нещата трябва да се случват по по-гъвгав начин, където границата на началото и края на образованието, и пазара на труда не е толкова ясно откроена и хората никога да не се „пенсионират“.

На въпроса на колко години е „остарял“, Оноре отказва да даде отговор. Според него е безсмислено да слагаме етикети на хората като ги определяме като „стари”. Възрастовата дискриминация все повече намалява, но въпреки това все още съществува. „Когато бях млад изпитвах ужас от остаряването. Мислех си, че когато станеш на 35 години нещата тръгват само надолу, а старите хора смятах за тъжни и сприхави. Но ако погледнете статистиката ще видите, че хората с най-високи нива на щастие и удовлетвореност от живота във Великобритания са над 60-те.“

Оноре споделя, че след като е започнал да пише книгата се чувства по-оптимичстично настроен. Заради влиянието на културата, в която сме израснали, виждаме остаряването като нещо ужасно. Сякаш няма и лъч  светлина. По пътя, по който е поел, Оноре разбира, че това не е вярно.