Гмеж от хора и автомобили в хаотична градска гаргара. Често я хулим и подценяваме, забравяме и изрисуваме с лоши краски, а тя ни чака отдолу. Скрита под пласта градски смог и вътре в сърцето ни. Пъстра и многолика, шармантна и омайна, незабравима. Елегантна и еклектична с виенски фасади и тухлени кокетни къщи, бетон от времето на греещата петолъчка, панелни кутийки и съвременни исполини. Това е София, изникнала на равното поле, разстлано между Витоша, Люлин и Стара планина, и приютила днес почти 1/4 от всички българи. Премъдрата столица, криеща под смога си хилядолетни тайни. И бъдеще, което зависи от нас, нейните обитатели.

Бучат клаксони, отеква и по някоя сочна псувня. Попаднали сме в задръстването по бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“. „Канала“ – „любима“ отсечка на всички шофьори по софийските улици. Наоколо човешкият поток върви невиждащо с бърза крачка по тротоара... и не само. Кой знае защо софиянецът винаги търчи, сякаш нещо ще изпусне. Може би да се нареди на опашка за невероятните банички на ул. „Иван Асен II“, които чакат топли, топли, готови да ти дадат сила да продължиш към следващата цел.
Истината е, че обаче ние не бързаме. Искаме спокойно да се насладим на красивата ни столица и да потърсим пластовете. Да се заровим в пъзела ù, като че съграден от парченца от безброй различни пъзели, които обаче някак са се снадили, събрали, обединили. Волно или не, живеят заедно епохи и стилове, точно както и ние, софиянците, със собствените си комшии.

Задъхани от пулсациите на пътните артерии, стигаме до самия център, където предпочитаме да го оставим да краси пейзажа, превръщайки се в модерен щрих към същия този пъзел. Продължаваме пеша, пред „Св. Александър Невски“ сме. Здание, което виждаш почти от всяко ъгълче на централната част. Както с всяка софийска красота, достатъчно е за малко да се заровиш в историята и попадаш на море от любопитни факти. Знаете ли например, че не винаги се е казвал така?
Храм-паметникът е в чест на загиналите руски герои от освободителната война. Идеята за възникването му дава Петко Каравелов, само че той не е построен в Търново, каквито гласове се чуват в началото. А става символ на новия престолен град. Кръстен е на светеца покровител на император Александър II. Нещо, което по-късно няма да се понрави на русофобското правителство на Васил Радославов, дало на катедралата името „Св. св. Кирил и Методий“. И така до 1920 г.

Затваряме очи, отваряме сърце. Камбанният звън отбелязва обяд. „Диннн“ веднъж – затръшваме вратите на возилото с млечнобял покрив. „Даннн“ втори път, краката ни потъват в кал, както и ние потъваме в улиците в търсене на скрити съкровища. Паветата край църквата вече ги няма, вместо тях се вият ориенталски сокаци. Не греят и златните кубета, а минарета и кълбета дим се издигат към небесата... Дали не сме потеглили назад във времето, когато София едва започва да расте, но не старее?
Българска, гръцка и турска реч се омешват по чаршиите заедно с тежка миризма. По тук-таме наличния калдъръм в кипежа се разминават ашкенази и сефаради, арменци, цигани, цинцари и католици. Сред тях вървят и местните чудати шопи. Ясно, озовали сме се в София малко преди Освобождението. Сварваме я с 20 махали, организирани на етнически принцип, и някакви си 3106 къщи. Така започва всичко... Или не съвсем.

Старик с червен пояс и дебели мустаки ни хваща за слушатели. Разказва, че преди да занемари вида си неизбежно с повяхването на империята, София била главният град на Румелийското бейлербейство. Сиреч, столица на европейската част от Османската империя. Тогава тя блестяла с невероятните си джамии, ханове, училища и големи пътища. С пръст ни сочи шопът към полуразрушената „Сиявуш джамия“.
В нейните обли черти едва разпознаваме „Св. София“. Храмът, дал последното име на града – Премъдрост Божия. Същият, помнещ ключовия за християнския свят Сердикийския събор от 343 г. и посрещнал векове по-късно, на 4 януари 1878 г., ген. Гурко като освободител. Заставаме, за да се снимаме пред нея. Някои неща се менят, други - не. В IV век тук се вземат важни решения за целия християнски свят, които важат и днес...

Пълния текст на статията чети в брой 12/2016 г. на Списание 8
Купи броя тук
Абонамент за Списание 8 може да направиш тук.