„Не може да бъде... Няма как да е толкова голяма тази къща. По онова време такива огромни жилища тук няма.“ Подобни мисли се въртели в главата на Васил Николов – тогава все още млад археолог, когато преди 30-ина години започва работа на раннонеолитното селище в столичния квартал „Слатина“. В продължение на повече от 2 месеца сам-самичък, на колене и с шпакла в ръка разчиства пода на постройка на близо 8000 години. Сантиметър по сантиметър, пустият му под не свършва....
 
А когато по-нататъшните проучвания потвърждават, че находките в квартал „Слатина“ са от голямо раннонеолитно селище, възникнало още в края на 7-ото - началото на 6-ото хилядолетие пр.Хр., става ясно и че корените на днешна София са на повече от 8000 години, което я прави най-старата европейска столица.

Какво пък толкова има в една къща, нали и тогава хората е трябвало да живеят някъде, пък и всеки би предпочел да е на по-широко, би казал някой. Де да беше толкова просто...
Обикновено големите открития в археологията усложняват картината за миналото, вместо да я опростяват, и поставят нови и нови въпроси. Така е и в случая. Как се строи масивно и здраво само с каменни сечива? Как се правят изчисления за голяма постройка (уж) без математика? Как се оцелява без метеорологична прогноза, след като целият ти живот зависи от земеделието? И т.н.
Разкопките са тежка и времеемка работа, но по-трудната част от задачата е намирането на верните отговори. Които пък дават шанс да се сглоби по-цялостна и достоверна картина на живота на хората от толкова отдалечена епоха. А това е и най-удовлетворяващата част от работата на археолога. Заради нея можем да надзърнем хилядолетия назад и да се убедим, че макар и да имат различни от нашите вярвания и обреди, онези хора много са приличали на нас със своите страхове, вълнения, желания и стремеж за самоизразяване.
И така, какво е Слатина и защо е важна?

ПЪТЯТ

В края на 7-ото и началото на 6-ото хилядолетие пр.Хр. на брега на Слатинската река се заселват едни от първите земеделци и скотовъдци в Европа. Те са от най-ранната вълна мигранти от Мала Азия, които ще продължат да идват на групи от там и в следващите столетия. Пристигат по т.нар. Струмски път, който е започнал да действа в края на 7-ото хилядолетие и има главна роля в разпространението на новия поминък из Стария континент. Пътят достига Софийското поле и тук се разклонява: на северозапад – по долините на Нишава и Велика Морава; на север - по долината на Искър; и на изток – към Тракия.
„Софийското поле е разпределителен пункт за разселването в тези три посоки. Основалите селището Слатина идват от Югозападна Анатолия, по-късно към тях се присъединяват пришълци от нейната средна западна част. Различаваме ги по материалната им култура – за първия етап от съществуването на селището е характерна бяло рисуваната керамика, а през втория – тази с тъмна рисунка. Това показва различен произход и традиция на населението от съответния етап. Селището е съществувало около 500 години, културните напластявания достигат 4 м дебелина. Обхваща над 80 декара, но те не са били обитавани едновременно, а селището се е местило в рамките на този периметър”, обяснява проф. Николов.

КИСЕЛ ХЛЯБ

Основни поминъци на жителите на Слатина били земеделието и скотовъдството. Мъжете били и ловци. Животните държали извън селото, а всичко друго, необходимо за живот, било в дома. Той имал куполна пещ за готвене и отопление, понякога и огнище, зърнохранилища, ръчна каменна мелница за смилане на житото, вертикален тъкачен стан, площадка за приготвяне на храна и дървени лежанки за сън.
Житото било основна храна, от него правили каши. И първия кисел хляб в Европа! Доскоро се смяташе, че той се е появил няколко хилядолетия по-късно, но проучванията в Слатина доказват, че нейните обитатели са го приготвяли още в 6-ото хилядолетие пр.Хр. чрез добавянето на примеси от бобови култури. Заради тях хлябът бухвал, сякаш му е добавена мая.
Първите „слатинци“ живеели в правоъгълни или слабо трапецовидни къщи, разположени нагъсто - повечето едностайни, но имало и с по 2 помещения. Били стабилни, издържали и над 50 г. Строили ги със забити в земята дървени стълбове, оплетени с лескови или върбови пръчки, дебело обмазани от двете страни с глина. Покривът бил двускатен, с дървена конструкция, покрит със слама или тръс тика. Според проф. Николов тези домове са блестящи архитектурни и строителни постижения за времето си.

ГОЛЯМА КЪЩА

„Строителството на такава къща е особено тайнство, в което се съчетават практически опит и знания. Изискват се сложни сметки и познаване на законите на статиката. Ползвали са мерна единица „лакът“ (42 см). Знаели са как да „завъртят“ постройката така, че максимално да се възползват от слънцегреенето през зимата и да загърбят вятъра. Съобразявали са сеченето на дървета за стълбовете със сезона – правели го зимно време, когато соковете са слезли надолу. Белели кората, за да се изгонят ларвите на вредителите и да не гние дървото. Но това не е опит, който тези хора носят със себе си от Анатолия, защото там условията са съвсем други и не изискват точно такива знания. За разлика от там тук има чести дъждове, дървета, камъни... Опитът от Анатолия им е бил безполезен, затова е трябвало да се приспособят към новото място и да натрупат знания, нужни за оцеляването им тук. Натискът на тази съвсем различна среда ги принуждава много бързо да „влязат в час“, защото иначе умират. Затова в този период обществото работи на много високи обороти – мисли, изобретява... А когато адаптацията към новите екологични ниши напредне, развитието продължава по-спокойно и равномерно“, обяснява проф. Николов.