ЛюбопитноГеорги Караманев / 8 януари 2019

Фейкливото овчарче

Понякога човек е най-уязвим, когато е заобиколен от съмишленици. Фалшивите новини се превърнаха в индустрия и краят им скоро не се вижда...

Истината все повече се превръща в пухкава черна овца, която лъжливото овчарче и само е изгубило в информационното стадо. Този проблем го е имало винаги и все пак днес заплашва цялото общество. Във века на информационните технологии именно информацията се превръща в най-ценната и решаваща стока, която може да предопределя съдби. Ето защо проблемът с фалшивите новини, с информацията, която целенасочено или случайно обръща съдържателния си полюс, е толкова голям. С всяка година все повече си даваме сметка за безбройните му измерения и все пак още сме далеч от върха.

Чухте ли, че хърватският национален отбор дарил всичките си 23 млн. евро премии от световното по футбол за благотворителност? Изненадали света с футболния си успех, балканците щедро дарили до стотинка получените средства за деца в неравностойно положение. Благородно, нали?! За смелото решение, обявено в трогателно писмо, ни информираха българските медии, но новината отекна по целия свят. Ден по-късно стана ясно, че тя е фалшива. Публикувал я онлайн хърватски журналист, който най-отдолу ясно е описал, че това е мечтано, а не реално събитие, една провокация в духа на „Не!Новините“. Просто никой не си направил труда да чете до края. Само за час над 1000 потребители във фейсбук споделили новината, тя стигнала до световните медии, оттам и до нашите, без да бъде подложена на съмнение...

Истината и само истината

Примерът е характерен, но е капка в океана от информация. Новините днес не са това, което са. Във времената на социалните мрежи всеки може да се превърне в източник на информация, фейсбук свали медиите от някогашната им трибуна и им даде съвсем различна роля. Показателен е фактът, че журналисти от цял свят съобщават за щедрото хърватско дарение. След като хората, чието призвание е да търсят достоверната информация, не могат да я отличат от толкова леко гримирана фалшива новина, какво остава за обикновения потребител?

Веднъж попаднала в интернет, подобна новина си остава там. И днес, ако потърсите с ключови думи споменатото футболно дарение, ще ви излязат безброй съобщения – може и след години във фейсбук да ви се появи същата новина, споделена от умилен приятел, да продължи нататък и нататък. Ето че стигаме до последния ключов момент: макар в примера да става дума за изначално позитивна провокация, какво остава за случаите, в които лъжата е целенасочена, манипулативна, преследваща користна цел?

Повърхностната анонимност на интернет дава и взема много. Тя е благо и отговорност, но със сигурност нещо, за което никой не бива да забравя. Неслучайно темата за това дали фалшивите новини са повлияли за резултатите от последните избори за американски президент не спира да бъде актуална и в средата на неговия мандат.

В интервю по темата предшественикът на Тръмп - Барак Обама, казва, че след изборите е обсебен от въпроса за фалшивите новини, защото живеем в свят, в който „всичко е истина и нищо не е истина“.

Информационна хигиена

Ама, чакайте, как така държавата, която през последните десетилетия е водеща суперсила, която обича да прокламира и налага демокрацията си и е майка и родина на интернет мастодонтите като „Гугъл“ и „Фейсбук“, не може да се справи с проблем като фалшивите новини?! Тогава какво остава за всеки непредубеден, беззащитен потребител, влязъл в интернет, за да прегледа новините? Надали има фейсбук потребител, който поне веднъж да не се е подвел по фалшива новина – снимка или текст, шега или лъжа, радостна или печална вест. Ще минат дълги години, преди медийните изследователи да формулират достатъчно точно израженията на проблема и резонните методи да му противодействаме. Той е много по-сложен, отколкото изглежда.

Дори ако започнем с определението. Прословутите fake news са любима дъвка за разсъждения, но съвсем не е лесно да се каже какво точно представляват. Например Доналд Тръмп с този термин стигматизира всички медийни публикации, които го представят в негативна светлина, а ако се вярва на социолозите, мнението му споделят не по-малко от половината американски граждани.

Според едно от популярните определения на Запад фалшивите новини са „информационна мистификация или целенасочено разпространение на дезинформация в социалните мрежи и традиционните медии с цел въвеждане в заблуждение срещу политическа или икономическа изгода“. Дефиницията от руски учебник по журналистика гласи, че те са „журналистически съобщения в медиите, съдържащи недостоверна и непроверена информация, несъответстваща на реалните факти и емпиричната действителност“. През последната година „Фейсбук“ не спира да прокламира мерките, които предприема срещу проблема. Официално терминът за тях вече в социалната мрежа беше заменен с false news – „грешни“ вместо „фалшиви“ новини. Неотдавна еврокомисарката по информационните технологии Мария Габриел предложи да се използва доста по-различният термин „дезинформации“.

И наистина – къде минава границата между това неволно да цитираш някого по-грешно; да споделиш думите на приятел; да провокираш с шега, която не е разбрана; целенасочено да публикуваш фалшиви новини, за да помогнеш на своя кандидат да спечели изборите; на своята фирма да спечели милиони? При положение, че твърде често резултатът от всеки от тези варианти може да е един и същ: милиони, подведени с невярно твърдение?

Обикновен фаЛшизъм

Информацията, заливаща ни само за час във фейсбук, многократно надвишава знанията за света, които е получавал за целия си живот някой от прадедите ни преди две столетия. Хубаво и практично е да научиш след минути как са завършили изборите за президент в Туркменистан или някоя разплакваща история от тутраканско село, но това си има цена. Все по-трудно е да се привлече вниманието на сетивно претоварения днешен потребител на информация. Същевременно не бива да забравяме нещо друго: още по-трудно е не само веднъж да бъде спрян погледът му, но и това да прерасне в доверие.

Колкото човек се потапя в новините за новините, толкова по-несигурно изглежда всичко. Журналисти от френския вестник „Монд“ съобщиха, че са си платили за публикуването на измислено изследване в научно издание. Макар да не става дума за някое от най-известните списания с висок импакт фактор, примерът е показателен. Защото именно научните издания се смятат за безспорен за журналистите източник.

Оказа се обаче, че това е само началото. През октомври избухна значително по-голям скандал, след като учените Джеймс Линдзи, Хелън Плакроуз и Питър Бохосян, обявиха, че са публикували поредица от измислени научни открития, при това – вече в значително по-сериозни издания.

Използвали измисленото име Хелън Уилсън, но дори това не помогнало да бъдат разобличени. Опитали с 20 статии, до края на експеримента от тях били публикувани поне 7. Една от най-абсурдните статии твърди, че сексът между кучета в парка трябва да се разглежда в контекста на културата на изнасилванията, и дори получава специална награда. Авторите на експеримента избират полето на социалните изследвания. Основната им идея е, че в тази област истината отдавна не е водеща, а битува постоянен страх да не се засегнат обекти, превърнали се в „свещени крави“. Така сериозни научни списания, както казват учените, публикуват абсурди, защото „човек, който поставя под въпрос всякакви изследвания в областта на идентичността, привилегиите и потисничеството, рискува да бъде обвинен в тесногръдие и предубеденост“.

Батман на Луната през 1835 г.! Гигантски хора прилепи прекарват времето си в събиране на плодове и разговори помежду си; подобни на кози същества със синя кожа; храм от полирани сапфири. Всичко това вижда известният британски астроном Джон Хершел, когато от обсерваторията си в Южна Африка насочва първия по рода си суперсилен телескоп към... Луната! Или поне това би разбрал човек, ако попадне на броевете на най-продавания за времето си вестник – „Ню Йорк Сън“. Само за няколко броя издателите му утрояват тиража до 19 000. Уви, не за твърде дълго: не минава много време, преди да стане ясно, че поредицата от репортажи е изцяло измислена. Но какво от това – „Сън“ докарва сериозни приходи, това е и първият вестник, който разчита в по-голяма степен на реклама, отколкото на продажби. И може би е първият класически пример за фейк новина. А коя е най-ефектната? Може би сте чували историята за Орсън Уелс и „Война на световете“. На 30 октомври 1938 г. радиотеатър на CBS по едноименния роман на Хърбърт Уелс хвърля в паника хиляди. Известният режисьор създава илюзията, че всичко се случва наистина, марсианци нападат Земята и това се предава на живо по радиото. Орсън Уелс влиза в ролята на астроном, който обсъжда техническия напредък на Марс, включват се актьори като министъра на вътрешните работи и командващия артилерията. Улиците на много американски градове се изпълват с хора и отнема часове на властите, докато успокоят положението. В резултат през следващите години много слушатели завеждат дела за морални щети срещу радиото, но всички са отхвърлени. По настояване на Уелс е обезщетен само един мъж, който съсипал новите си обувки, докато бягал от нашествениците.

„Внимание! Става страшно в София...“

Е, как да не кликне човек, виждайки подобно заглавие, особено когато е във фейсбук, където то е лишено от контекста на останалата част на сайта. А после да се окаже, че страшното явление е недостигът на череши през декември. Абсолютно същото може да се случи, видите ли заглавие, което ви е професионално важно, казва нещо, което досега не сте чули, споделя важна информация за любимата ви звезда... Понякога не можеш да не се изкушиш да кликнеш. По този начин, манипулирайки първосигналните ни реакции, немалко „медии“ си осигуряват огромна посещаемост, която пък е лесно да се капитализира. Този подход – наричан и у нас с английския термин кликбейт, не е абсолютен синоним на фалшивите новини, но двете явления са дълбоко свързани. Мащабно изследване на проблема показва, че корелацията между тях е 98%. Тоест, ако в заглавието на новина, особено от медия, която не познавате, доминират удивителните за сметка на липсата на конкретика... си струва да помислите, преди да я отворите.

В разгара на скандала с фалшивите новини, съпътстващи прословутите американски избори, западните медии се заровиха в проблема. Оказа се, че огромна част от информационния поток на разрасналата се онлайн индустрия води към... Македония и родното място на известния от песента Миле Попйорданов. В поредица от репортажи CNN, BBC и други водещи медии разказаха историята на хора от индустрията. Всичко започва случайно, студент от Велес решава да разнообрази фейсбук приятелите си с измислени от него новини... преди да види колко добре работи всичко. Успехът му е толкова голям, че с него се свързват американски „колеги“ и му предлагат оферта, на която не може да устои. Разбира се, по-късно се появява и друга версия: че нещата съвсем не са били толкова невинни...

Случайно или не, създаването на фалшиви новини се превръща във водещата индустрия на Велес, в измислянето им се включват десетки младежи, които после признават, че слабо ги интересува как точно ще гласуват американците, но не им е неприятно да изкарват по няколко хиляди долара за месец, десетки пъти повече от средната заплата, само с въображението си. Може би не е късно и ние, източните съседи, да се включим в тази печеливша индустрия?

На лъжата краката

Пръв разказва за предприемачите от Велес Крейг Силвърман, редактор на сайта Buzzfeed, който проучва 140 уеб страници с типичните названия WorldPoliticus.com, TrumpVision365.com, USConservativeToday.com, които обичат да съобщават новини от типа: „Папата забрани на католиците да гласуват за Хилари“ или „Шок в Холивуд: Робърт де Ниро минава на страната на Тръмп“. Анализ отново на сайта Buzzfeed показва, че топ 20 от фалшивите новини, свързани с изборите, надминава по брой четения 20-те най-популярни публикации на водещите онлайн медии. А какъв е резултатът, в чия полза в крайна сметка е натежала информационната война и в каква степен... за момента знае само упоменатият от папата първи автор на фалшиви новини.

Терминът fake news бързо набира популярност онлайн, през 2017-а Тръмп го използва цели 404 пъти в своите туитове. Словосъчетанието се пълни с употреба с голям дебит, което пък го изпразва от съдържание – разни държави се обвиняват една друга във фалшиви новини, те се превръщат в обвинение и диагноза... А така определението се размива допълнително, в него се включват и съвсем истинските новини, които просто са в ущърб на някого.

Кой сега е номер едно: дяволът, Рамзес или Пулицър?

Както отбелязва папа Франциск, първата фалшива новина е от ранните библейски времена. Ева е изкушена да откъсне ябълката от райската градина, подведена от целенасочената дезинформация на дявола, приел образа на змия. „Стратегията на този изкусен баща на лъжите е мимикрията, тази лукава и опасна форма на съблазън, която си пробива път към сърцата на хората с фалшиви и примамливи аргументи“, допълва папата. После съветва журналистите и потребителите на социални медии да отбягват и да разобличават манипулативните „змийски тактики“, които подстрекават към разделение, обслужвайки политически и икономически интереси.
Ако не сте склонни да се съгласите с версията за дявола като първия фалшив журналист, не само преди фейсбук, а и преди новата ера, се забелязват много други кандидати за званието.
Добре дошли в XIII век пр.Хр., на власт в Древен Египет е Рамзес II. Владетелят решава да обърне лимона в лимонада, след като се е провалил в решаващата битка с хетите при Кадеш, днешна Сирия. Сражението завършва без ясен победител, но египтяните търпят сериозни загуби. Владетелят предприема хитър пиар ход – поръчва да изработят триумфални изображения за великолепната му победа. Такива се появяват в многобройни храмове, повечето от поданиците му така и не разбират, че всъщност сражението не е било спечелено.
В ролята на предшественик на днешните американски кандидат-президенти пък влиза първият римски император – Октавиан Август. Според мнозина историци той дължи възкачването си на трона на успешната кампания, която започва срещу своя съперник Марк Антоний. Представя го като пияница, женкар и марионетка на Клеопатра и дори фалшифицира документ, според който Антоний иска един ден да бъде по-гребан в Египет, в гробницата на Птолемеите. По този начин Октавиан привлича към себе си голяма част от неутралните аристократи и печели решителната победа при Акциум.
И ето че навлизаме в новото време. Западните журналисти в наши дни обичат да се кичат с наградата „Пулицър“ – оскарите в бранша, чието връчване гилдията отвъд океана следи с пиетет. Знаете ли обаче чие име носят престижните призове? Джоузеф Пулицър, благосклонно дарил сериозните средства, с които е създадена наградата, е един от бащите на жълтата журналистика – в САЩ, а и по света. Унгарският емигрант е родоначалник на жанра в края на XIX в., докато е в яростна конкуренция на медийния фронт със своя съперник Уилям Хърст. Двамата се надпреварват не само в улавянето на новините, но и в представянето им по такъв начин, че да трогнат и развълнуват, понякога далеч отвъд границата на истината. Именно той въвежда в днешния им вид похватите на драматизирането и свръхемоционалното описание на събитията, което оживява в познатите заглавия с много удивителни.

Фейк шейкър

Много са и примерите на известни хора с медиен опит, които се поддават на фалшивите новини и ги разпространяват, никой не е застрахован. Една от причините за това е и начинът, по който се създават фейк новините – не неволно грешните, а тези, които целенасочено манипулират. Време е да се върнем към собствената ни гледна точка на читатели. Много са косвените знаци, че една новина е фалшива. Преди няколко месеца в сп. „Сайънс“ бяха публикувани интересни изследвания, че фалшивата новина има много отличаващи се особености. Тя се разпространява из социалните мрежи по много специфичен начин: споделя се в пъти по-бързо от истинските новини, а после също така скоростно затихва.

Първото изследване обхваща 126 000 новини, споделени 4,5 милиона пъти от около 3 милиона души между 2006 и 2017 г. оказва се, че най-споделяният 1% от фалшивите новини е разпространен от между 1000 и 100 000 души, докато истинските вести по изключение достигат четирицифрено число. Тоест: колкото и парадоксално да звучи, фактът, че една новина е споделена от много хора онлайн, по-скоро е знак, че трябва да бъдем внимателни, а не доказателство за качеството й. Фалшивите новини са много по-завладяващи, те съобщават за по-странни неща от останалите и това кара повече потребители да ги разпространяват. Споделяйки ги, хората много по-често изразяват страх, отвращение или изненада, докато при истинските новини емоциите в думите им са за очакване, тъга, радост или вяра.

Другата особеност на проблема е, че самите социални мрежи едва неотдавна, при това без видимо желание, се включиха в битката с фалшификатите, защото... те им носят изгода. Бумът на споделянето значи допълнителен трафик на сайтовете, повече реклами, повече приходи. Няма логика да вменяваме морални предразсъдъци на големите корпорации.

Нека все пак приемем, че е дошъл моментът да се противодейства на фалшивите новини. Но кой и как би могъл да анализира информацията, без това да носи риска от цензура и допълнително влияние? През последните месеци, след активизирането на „Фейсбук“ срещу фейк новините, все повече личности с ярки позиции са обект на постоянно докладване и блокиране, без каквото и да било основание. Първият голям въпрос е кой ще определя кое е истина, а вторият... какво точно е истината? Кандидатите за отговор на първия могат да бъдат сведени до четири – журналистите, аудиторията, властите и компютърните алгоритми. Всеки от тях има потенциал, но крие и допълнителни рискове. Липсата на цензура в един децентрализиран информационен свят е най-голямата възможност, която дава интернет, а съответно: и най-голямата отговорност. И разбира се, винаги, когато се говори за информационен контрол от страна на държавите или политиците, обществата започват да стават особено чувствителни.

Балонът се надууува

Неотдавна американският президент обвини „Гугъл“, че извежда на преден план в търсенията си резултатите от либералните медии, които го хулят и ненавиждат. Представител на компанията остро отвърна, че това е клевета, те никога не влияят на резултатите, защото алгоритмите им са прозрачни и вземат предвид повече от 200 фактора.

На пръв поглед е логично никой да не знае точно какви са тези 200 филтъра. Защото от другата страна стои армията от милиони разработчици на сайтове по света, които се опитват да предугадят какво е това, което ще издигне страниците им нагоре в търсачката. И все пак: кой точно би могъл да спре една търсачка на-пример да ограничи лошите новини, свързани със самата нея, или пък позитивните вести за някого, който има по-добри резултати и посяга към глобалния й монопол? След това с пълна сила идва темата за личното отношение, с което ни даряват най-големите сайтове, от които сме свикнали да черпим информация.

Всеки ден влизаме в гугъл, подтикнати от желанието да намерим новини по дадена тема, да попълним информационен пропуск или пък просто да видим кой печели баса за столицата на Либерия. може би сте забелязали, че след като сте правили няколко търсения в дадена посока, предложенията, които търсачката започва да ви дава, се променят. Ако не вярвате, започнете да пишете произволна дума на своя компютър, после се преместете на пулта на колегата си и опитайте отново. разликите ще ви изненадат (и дано не ви разочароват по някакъв начин от търсенията на колегата и „ци...“ ви отведе към „цилиндър, формула за обем“...). Това, че търсачката прави възможното, за да ни даде най-подходящия резултат, е прекрасно – улеснява ни, пести време, насочва ни към търсеното. но от друга страна, ни ограничава, намалявайки случайността. Ако търсим постоянно в една конкретна област, това сериозно ще намали резултатите, които ще получим, от много други страни на познанието. Феноменът не само има пряко отношение към фалшивите но вини, но и поставя още интересни въпроси, свързани с недалечното дигитално бъдеще. Всеки от нас има своя „социален балон“ или „балон на филтрите“ (filter bubble), както сполучливо го е нарекъл Илай Парайзър – човекът, който още през 2011 г. предупреждава, че ще стигнем дотук. (Още за него: в сайта му Upworthy.)

Накратко: негативната страна на персонализираното търсене (споменахме гугъл, но всичко това важи за огромна част от съдържанието онлайн) е, че човек уж има безкрайно море от информация, но... получава само това, което иска. Системата знае къде се намирате, от какво се интересувате, каква пица обичате, кой политик ви обнадеждава и кой актьор ви разсмива... и уж за ваше добро ограничава търсенето, за да ви е полезна.

В социалните мрежи правилата са същите: алгоритмите им се грижат да ви доставят съдържанието, което ви носи удоволствие, харесвате и разпространявате. А и самите ние като потребители трябва да си признаем, че не горим от желание да опознаваме гледната точка, която не ни харесва, напротив: психологията ни влече да се заобикаляме със съмишленици, да споделяме идеи и гледни точки. освен ако целта ни не е груба разправа с противоположното мнение, но макар фейсбук нерядко да ни се струва пълен с такива коментари, авторите им са шумни, но са сериозно малцинство.

„Харесвате“ страницата, която... харесвате. Понякога обаче това може да изкриви гледната точка. Ако останем в рамките на така популярния пример с изборите, то персонализираната информация помага за това измежду двамата ни приятели – единия хулещ, а другия славословещ нашия любим кандидат, да ни излизат само новините, свързани с №2.

Парайзър дава друг пример: с търсенето в гугъл на British Petroleum. Един от потребителите ще получи само сайтове, даващи информация за инвестиционните новости, свързани с компанията, а друг – такива за екологичните щети, нанесени от взрива на нефтената платформа Deepwater Horizon. Интернет активистът формулира чудесно и опасностите от тази филтрация: тя скрива от нас нови идеи и важна информация. Създава впечатлението, че собствените ни интереси и възгледи са единствени и не съществува нищо друго. Както признава Ерик Шмид – един от бившите лидери на „Гугъл“: „За хората ще стане доста трудно да видят или получат нещо, което по някакъв начин не е избрано за тях“. Не бива обаче да обвиняваме търсачката в нещо, което се крие дълбоко в психологията и във връзката й с технологиите. Всеки модерен браузър ползва и опцията за отваряне на страниците в анонимен режим, тогава търсенето не се съобразява с досегашните ни предпочитания. Дали обаче мнозина се сещат да го използват? Изследванията на „Фейсбук“ показват, че в тази социална мрежа не могат да се формират социални балони, но дали е така... преценете сами.

Илай Парайзър: Ключовите посоки са политика и идентичност
Неотдавна в изследване на участниците била предоставена информация за кандидат за предстоящи избори. Половината получили положителни данни за него, на другите съобщили, че е откраднал пари от собствената си компания, после се извинили и пояснили, че е станала грешка. Накрая попитали двете групи корумпиран ли е кандидатът и единодушният отговор гласял: „Не!“. Но когато след това им задали въпроса биха ли гласували за него, оказало се, че групата, получила фалшивата информация, е драстично по-неблагосклонна.
Не vs. Да: Ако искате да информирате правилно хората, според мен не бива да мислите само за това какви факти ще им съобщите, а и от какви модели се водят те, дали е достатъчно обоснована базата. Например, колкото повече се говори, че Саддам Хюсеин не е имал нищо общо с атентатите от 11 септември, толкова повече хора вярват, че той е бил свързан с тях. От гледна точка на познанието сигналът „не“ е по-слаб от „двете неща нямат никаква връзка“.
Има много доказателства, че хората, усещащи, че тяхната идентичност е под някаква заплаха, по-твърдо поддържат убежденията си и са по-малко склонни да приемат мнение, различно от своето. Мисля, че в политическите дискусии прекалено често идентичността се приравнява към партийната принадлежност.
Емоция vs. Ум: Има ли вариант да се създаде друга идентичност, която да помогне темите да се обсъждат с повече разбиране? Любопитно е, че най-съдържателните политически онлайн спорове съм виждал в спортните форуми, защото там на първо място хората се срещат като фенове на даден отбор, а едва след това са демократи или републиканци.
Рисковете на персонализираните новини: На пръв поглед е чудесно да отбележите, че се интересувате от спорт, почитател сте на даден отбор, вълнува ви политика и застъпвате определено направление. И после любимият новинарски сайт ще ви залива само с новини, които ви интересуват. Няма да ви занимава с отбори, които нямат предстоящи мачове с вашите любимци, нито с възгледи за политиката, които ще ви настроят агресивно. Чудесно... само на пръв поглед. Петте проблема, които произтичат от това, обобщава журналистът и изследовател Титус Платнер.
1. На първо място: „балонът на филтрите“, наричан и информирана слепота. Опитвайки се да ви удовлетвори, социалната мрежа или новинарският сайт ще ви създаде изкуствена атмосфера.
2.Този феномен ви затваря в тясна кутия. Мрежата или сайтът ще ви създаде илюзията, че едва ли не всички и всичко подкрепят любимата ви партия, че останалите мнения са застъпвани от маргинализирано малцинство... дотук приключва критичното мислене. Голям риск е, че това е изкушение не само за фейсбук, но и за всяка комерсиална медия, която би се чувствала много уютно, съобразявайки новините си с всеки потребител и така да е харесвана и четена.
3. Могат ли алгоритмите да определят интересите на обществото или само търсят най-интересното?Докато медиите и журналистите са подготвени професионално да избират съществените теми, които представят (с всички забележки, които предизвикват заради това), алгоритмите лесно могат да подменят дневния ред. Пред хората лесно ще се показват благи интервюта на любимите им политици, вместо да се поставят важни теми като корупцията, социалното неравенство, престъпността: както като цяло, така и в отделни случаи.

4. Водещ журналистически принцип е плурализмът – редно е да се дава думата на хора с различни гледни точки, така че зрителят да решава последен в чия полза са аргументите. Филтрирането на новините по предпочитания е тъкмо противоположно на това начало. Дали, ако сте чули какво мисли по дадена тема политик от партията, чийто горещ почитател е съседът ви, ще ви е по-лесно да намерите общ език с него? След като не се представя и разглежда различната гледна точка... а съответно и хората с друга такава не достигат до вашите новини, кой би могъл да бъде коректив на информацията? Кой може да каже, че идеите на определена група са станали агресивни и дори опасни за мнозина?
5. На последно и първо място: филтрирането на новините води дотам, че вие губите своята сигурност. Този, който ви предоставя новините, знае за вас не само кой е любимият ви политик, но и какво би ви накарало да го харесвате повече... оттук до обрисуваното от Оруел остава една плашещо малка крачка.

2018 < 1984?

Илай Парайзър години след като е предсказал „балона на филтрите“ казва: „Дълго време си мислех над този въпрос – защо медиите губят доверие? Смятам, че доверието – това е усещане, че вие сте на моя страна и действате в мой интерес. Разпространението е начин да се обхване широка аудитория от хора. То обикновено се е възприемало като част от журналистическия процес, а днес всеки може да публикува нещо и то да стигне до толкова хора, колкото, ако го каже „Ню Йорк Таймс“. Сега разчитаме на приятелите си, избирайки какво да видим. Това е много по-силно, отколкото брандът на източника“.

И все пак, събрали сме се, за да си говорим за фалшивите новини.

Традиционно у нас и по света на първата линия сред обичайните обвиняеми за „грешните“ вести сме ние, журналистите. И с основание, работата ни е именно това: да отсяваме зърното от плявата, да цитираме коректно и ясно събеседниците си, в търсенето на информация от събитиен характер да се застраховаме с три независими източника, както пише в дебелите книги. Но само донякъде, защото днес социалната мрежа е иззела твърде много от работата ни.

И какво остава? Наскоро БиБиСи обяви, че учени от Кеймбридж работят върху „ваксина“ срещу фалшивите новини. Според тях „превантивното предлагане на малки порции невярна информация на читателите може да помогне. Идеята ни е да набавим когнитивен репертоар, който да помага на човек да изгради резистентност към нея, така че, когато се сблъска с подобен тип твърдения, да е по-малко податлив“, казва д-р Сандър ван дер Линден.

Не ви ли звучи като доста странна идея? Столицата на Либия е Хараре, затова не вярвайте, че папата е баща на Тръмп?

2018 < 1984?

И все пак има зрънце истина: ако знаеш какви са честите методи на фалшивите новини, е по-голям шансът да ги избегнеш. Тогава авторите им измислят нов подход.

Така всичко е въпрос на информационна култура, но и на будна мисъл. В крайна сметка връщаме се там, откъдето започнахме – в наши дни е по-лесно от всякога човек да стигне до информация, а също и да я провери. Най-малкото е въпрос на самоуважение. И в ръцете на всеки от нас е да използва това огромно благо: безценното море от знание, както намери за добре. „Истината ни прави свободни…“ Ако истината беше абсолютна, светът нямаше да бъде днешният. Ако тя беше винаги обективна, съдебната система нямаше защо да съществува. И все пак не бива да спираме да я търсим. Истината е, че търсенето на истината може да бъде само обща цел, задача и, ако щете, кауза. А що се отнася до технологиите, те определено имат какво да ни предложат, както ще се убедите на следващите страници. Впрочем, мисля, че ние не сме толкова това, което ядем. Дори не това, което усещаме. Ние сме това, което четем. Съгласни ли сте?