Мистерии и загадкиЕкатерина Ангелова / 26 юли 2022

Древногръцкият мит за Икар и Дедал

На гроба на Икар кацнала самотна чайка, която напомнила на атинския архитект за стореното от него преди години престъпление...

Това е притча за силното желание да се издигаш все по-високо и още по-нагоре, не осъзнавайки рисковете, които собственият ти летеж крие. За Икар, който получавайки крилете си и започва да се чувства като равен на боговете, самозабравя се, забравя и заръките на баща си и това довежда до трагичния му край. Метафорично това е една история за всички онези свръх амбициозни, бързо издигащи се и твърде погълнати от стремежите си да стигнат върха хора, които забравят за всичко останало и плащат висока цена.

Пренасяме се в Древна Атина. Там Дедал, бащата на Икар, се славел като велик художник, скулптор и архитект. Мнозина, виждайки неговите творения, се съмнявали, че те са създадени от човешка ръка. Казвали, че по-скоро са дело на някое могъщо олимпийско божество. Дедал бил много изкусен в работата с метал и дърво, а статуите му изглеждали като живи. Те сякаш виждали, говорели и се движели.

Един от най-сръчните ученици на Дедал бил неговият племенник Тал. Още не навършил двайсет години, младият ученик открил грънчарското колело. Талантът му бил толкова забележителен, че атиняните започнали да шушукат помежду си, че Тал несъмнено ще стане още по-велик майстор дори и от вуйчо си. Дедал не могъл да понесе мисълта, че някой ще го изпревари по слава в майсторското изкуство.

Една вечер той поканил Тал на разходка в атинския Акропол. Когато нощта се спуснала, го бутнал от ръба на скалата в пропастта. Слязъл долу, за да зарови в земята тялото на племенника си и така да прикрие следите от своето престъпление. Търсил, търсил, но така и не успял да го намери. Богинята Атина, виждайки случващата се несправедливост, спасила живота на младия грънчар, докато падал от скалата, превръщайки го в чайка. Богинята обаче не била единственият свидетел на опита за убийство, който Дедал извършил. Очевидци на случката се оказали и неколцина атинянини, които се разхождали наблизо по това време. Бащата на Икар осъзнал, че ще бъде строго съден и наказан за постъпката си (грозяла го смъртна присъда), затова незабавно заминал със сина си за остров Крит, където двамата се укрили.

Критският управник – цар Минос, син на Зевс и Европа, ги приел с отворени обятия. Той търсел умели архитекти, които да изградят затвор за Минотавъра - чудовище с глава и опашка на бик и с човешко тяло, което се хранело с живи хора и тормозело кралството му. Талантливият Дедал проектирал и с помощта на хиляди роби, които се трудели от сутрин до вечер, създал невиждано до момента съоръжение - митичен Лабиринт, в който звярът най-сетне бил затворен. Галериите на Лабиринта така се пресичали, че който попаднел в него, никога не успявал да намери изхода. Е, има едно изключение, но за него ще ви разкажем някой друг път.

Жестокият цар Минос дал пищен прием в чест на своя спасител. Поднесъл му подаръци, хвалби и благодарствени слова. Но атинският майстор ненавиждал безсърдечния критски владетел, който му забранил да напуска острова, защото искал да притежава него, творенията и таланта му само за себе си и своето кралство. Дедал тъгувал за родината си и силно се надявал някак да успее да се върне в нея, въпреки забраната. Постоянно стоял край брега на морето и чакал да се появи някой кораб, който да отведе него и Икар обратно в Атина. Напразно. Единственото, което се появявало пред очите му, били птици, летящи свободно над морската шир. Дедал им завидял за волността и си помислил:

„Минос владее морето и сухоземните пътища, но няма власт над въздуха“.

Така му хрумнала идеята, че ако успее да създаде крила, подобни на птичите, двамата със сина му ще могат да се измъкнат от Крит. Денонощно правел скици и чертежи. Събирал паднали птичи пера и една нощ се заловил за същинската работа. Прикрепял различните по големина пера едно към друго с ленени конци и восък. На зазоряване вече имал измайсторени два чифта крила – едни по-големи за себе си, и едни по-малки за Икар.

На сутринта, преди да полетят към дома, Дедал казал на сина си:

- Бъди внимателен по време на пътуването, Икаре. Не се спускай твърде ниско, за да не се намокрят и повредят крилете ти от солената вода. Не лети и прекалено високо, защото Слънцето може да разтопи восъка и крилете ти да се разпаднат. Не изоставай от мен и не ме губи от поглед.
И двамата се понесли във въздуха. В началото Икар спазвал стриктно заръките на баща си. Но лекотата, която му давали крилете, и радостта да лети волно като птиците го увлекли. Младежът започнал да се издига все по-нагоре и да гледа света от все по-високо. Постепенно забравил бащините наставления и се отдалечил от Дедал. Почувствал се като равен на боговете, заради свръхчовешките възможности, които бил получил, слагайки бащините изкуствени крила. Приискало му се да стигне до самото Слънце.

Приближил се толкова близо до палещите му лъчи, че те започнали незабавно да топят восъка, с който били скрепени крилата му. Пера, конци и жълти восъчни капки се разпилели из въздуха. Икар размахал безпомощно ръце във въздуха, но напразно. На тях вече нямало и помен от крила. Той паднал и се удавил в бушуващото отдолу море.

Статуя Падналият Икар в храма Конкордия в Долината на Храмовете край Агридженто, Сицилия.

Дедал чул предсмъртния вик на сина си. Спуснал се към мястото, където Икар потънал, но вместо тялото му, намерил само плаващи на повърхността птичи пера. Съкрушеният баща кацнал на намиращия се наблизо остров, свалил крилата си и седнал на брега. Останал така, ридаейки през целия ден. По залез слънце морето изхвърлило току пред него тялото на мъртвия Икар. Дедал го погребал, а на пресния му гроб кацнала самотна птица – чайка, която със силния си крясък напомнила на атинския архитект за стореното от него преди години престъпление.

Той отново закрепил изкуствените крила на раменете си. Летял дълго, подминаал своята родина и достигнал до бреговете на о. Сицилия. Там прекарал по-голямата част от живота си. Построил още много великолепни сгради, едно езеро, прекрасен царски дворец върху високи скали и др., но така и не намерил истинско щастие и покой. Към края на живота си скулпторът най-сетне се завърнал в Атина, за която толкова копнеел.

А островът, на който бил погребан Икар, и до днес разказва неговата драматична история. Нарича се Икария и със съществуването си постоянно ни напомня да не летим нито твърде ниско, нито твърде високо, за да не „изгубим крилете си“ и да пропаднем трагично в бездната, губейки живота си. Буквално и преносно.