Снимка: en.wikipedia.org
Най-новите проучвания сочат, че мозъкът ни прави всичко възможно, за да не ни остави да живеем в печални мисли за неизбежната ни смърт. Мозъкът ни предпазва от екзистенциален страх, като категоризира смъртта като злощастно събитие, което се отнася предимно за другите хора.
"Мозъкът не приема, че смъртта е свързана с нас", заяви Яир Дор-Зидерман от университета в Бар Илан в Израел. Имаме в главите си този първичен механизъм. Когато мозъкът получи информация, която свързва личността със смъртта, нещо ни казва, че все още това е само хипотетично и не е нужно да се съсредоточаваме върху тази мисъл". Защитата от мислите за бъдещата ни смърт може да бъде от решаващо значение за нас да живеем в настоящето. Вероятно защитата се изгражда още в детството ни, докато се развива умът ни и осъзнаваме, че смъртта идва при всички нас.
"В момента, в който се сдобиете със способността да погледнете зряло в собственото си бъдеще, вие осъзнавате, че все някога ще умрете и с това нищо не може да се направи", каза Дор-Зидерман. „Това осъзнаване е в противовес на рационалното зърно на цялата ни биология, която ни казва, че смисълът е да останем живи.“
За да проучат как мозъкът се справя с мислите за смъртта, Дор-Зидерман и колегите му разработили тест - генериране на сигнали за изненада в мозъка. Доброволци били помолени да наблюдават как на екрана на компютъра се появяват лица, докато апаратура следи мозъчната им активност. Лицата се сменяли бързо като на слайдшоу. Мозъкът ни е такава машина, че се опитва да предскаже събитията няколко хода напред, ето защо при рязко спиране на слайдшоуто, на последната снимка, мозъкът реагирал с изненада, защото няма как да го е предсказал. Учените наблегнали на обстоятелството "внезапност".
В близост до лицата на екраните просветвали и думи. Половината от времето това били понятия, свързани със смърт, като „погребение“ например. Учените открили, че ако показания лик на човек проблясва до думи, свързани със смъртта, мозъкът затваря системата си за предсказване. Той отказва да свърже себе си със смъртта и уредите не записали никакви сигнали на изненада.
Ави Голдщайн, един от ръководителите на проекта, казва: „Ние се предпазваме от екзистенциални заплахи или съзнателно отказваме да мислим за идеята, че ще умрем. Ние изключваме себе си от прогнозите за смърт или по-скоро категоризираме информацията като такава за други хора, а не за самите нас. "
Дор-Цидерман добави: „Не можем рационално да отречем, че ще умрем, но мислим за това като за нещо, което се случва с други хора.“
Арно Уисман, психолог от Университета в Кент, обяснява резултатите от експеримента така: хората са изложени на многобройни защити и блокировки, за да отложат мислите за смъртта. Младите изобщо не могат да си представат смъртта, отнасяща се за тях самите.
Хората бягат от мисли за смъртта, защото те ги потискат и плашат. Предпочитат да работят до пълно изтощение, да прекарват часове в кръчмата, да ровичкат непрекъснато в мобилните си телефони и да купуват още и още неща. Хората са просто твърде заети, за да се притесняват от смъртта, казва Уисман.
