ЛюбопитноМигел Руис / 4 февруари 2015

Знаем, че не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем

Дресираме децата си, макар да ги обичаме безкрайно, по същия начин, по който дресираме всяко домашно животно: чрез системата от наказания и награди. Казват ни: „добро момче" или „добро момиче", когато правим онова, което мама и татко искат да направим. В противен случай сме „лошо момиче" или „лошо момче".

Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ни е нужен опитомител. Нямаме нужда от мама или татко, училището или църквата, за да ни опитомяват. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресьор. Ние сме самодресиращо се животно. Сега можем да се опитомяваме съгласно заложения в нас мироглед и посредством същата система от наказания и награди. Наказваме се, когато престъпваме правилата на системата си от вярвания; награждаваме се, когато сме „добро момче" или „добро момиче".

Точно както правителството разполага със закони, управляващи колективния сън, нашите убеждения са кодексът, управляващ индивидуалния ни сън. Всички тези закони съществуват в ума ни, ние им вярваме и Съдникът в нас основава всичко на тези правила. Съдникът отсъжда и жертвата понася вината и наказанието. Но кой казва, че в този сън има справедливост? Истинската справедливост е да плащаш само веднъж за сторената грешка. Истинската несправедливост е да плащаш повече от веднъж за сторената грешка.

По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да плащат за същата грешка? Всеки път, когато си спомним за грешката, ние отново ги обвиняваме и им изпращаме всичката емоционална отрова, породена от несправедливостта, и после ги принуждаваме отново да платят за грешката. Справедливост ли е това? Съдникът в ума греши, защото системата от вярвания, кодексът греши. Целият сън почива върху фалшив закон. 99 процента от складираните в умовете ни убеждения не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи.

Не виждаме истината, защото сме слепи. Заслепяват ни всички онези фалшиви убеждения в нашите умове. Изпитваме необходимост да бъдем прави и да изкараме другите криви. Доверяваме се на онова, в което вярваме, и нашите убеждения ни обричат на страдание. Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си.

Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да живеем, опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите. Научили сме се да живеем според представите на други хора от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за някой друг.

Знаем, че не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем, и затова се чувстваме фалшиви, разочаровани и безчестни. Опитваме се да се скрием и играем роля. В резултат се чувстваме неавтентични и носим социални маски, за да попречим на другите да го забележат. Ужасно се боим да не би някой да забележи, че не сме онова, на което се правим. Преценяваме и другите съгласно представата си за съвършенство и, съвсем естествено, те също не отговарят на очакванията ни.

Никой в живота ви не ви е унижавал повече, отколкото сте се унижавали сами. И границата на самоунижението ви е точно границата на унижението, което ще търпите от някой друг. Ако някой ви унижава малко повече, отколкото се унижавате сами, вероятно ще го напуснете. Но ако ви унижава малко по-малко, отколкото се унижавате сами, вероятно ще продължите връзката и ще търпите до безкрай.

Имаме нужда да бъдем приемани и обичани от другите, но не можем да приемем и обичаме себе си. Колкото по-голяма е любовта ни към самите нас, толкова по-малко ще се самоизмъчваме. Самоизмъчването идва от самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето — от представата ни за съвършенството и непостижимостта на този идеал. Представата ни за съвършенство е причина и да се самоотхвърляме и да не приемаме и себе си, и другите такива, каквито са.

Източник

Припомнете си Четирите споразумения