Изкуството да помолиш и да откажеш (първа част)

И обратната опция. Молят ни за нещо, което ще ни струва време и средства: „Приятел, в събота сутринта се пренасям в друга квартира, моля те, помогни ми с багажа. Твоята кола е по-голяма." По принцип с цялото семейство ходим в събота сутрин на басейн, после се разхождаме и ядете пица. Но кой знае защо покорно отговаряме: „Разбира се!". А после се укоряваме за своята мекушавост, че не умеем да държим на своето и завиждаме на по-уверените в себе си приятели от компанията. Пък и жената мрънка...

 

В какво е проблемът? Под каква хипноза се намираме, когато приемаме непосилни задачи, защо не сме в състояние да помолим за услуга, без да изпитаме вина, но пък самите ние не можем да отказваме?

Да си спомним обяснението на Ерик Берн по тези въпроси предлага psyh.ru. Във всеки от нас живее Родителят, Възрастният и Детето. 

Виж кой говори! 

1. Родителят. Това са критиката, оценяването, светският разговор и назидателното поучаване, умилителното гладене по главичката и леките шамарчета по тила. Това е вътрешният глас: „Какво си се излегнал пред телевизора! Я върви да измиеш колата." Или: „Браво на теб! Виж как можеш щом искаш!". 

Родителят най-добре знае всичко. Има авторитет и има право да съди. Разполага с магическа линийка, която точно измерва кое е хаос и кое - хармонията. Когато се мръщите, наблюдавайки лигав тийнейджър в метрото – пак говори Родителят. Обърнете внимание, че когато говори Родителят дори интонацията на гласа е характерна - снизходителна. От върха към ниското. Като че ли някой, който е много по-висок от вас, стои с ръцете на кръста като буквата „Ф" и изрича гръмогласното си послание. 

2. Възрастният. „Дай да поговорим като възрастни хора". Тази фраза се произнася, когато разговорът върви към задънена улица и всеки момент ще избухне кавга. И се налага да извикаме здравия разум – тоест да се обърнем към възрастната част от психиката ни и мъдростта доколкото я имаме. 

Възрастният вътре в нас – това е компютърът, който пресмята всяко наше действие, изгражда логически схеми, строи планове, анализира. Чужди са му както емоциите на Детето, така и оценките на Родителя. Той просто фиксира ситуацията, обработва информацията и пуска отговор на принтера: „Ако отидеш да пренасяш багажа на приятеля няма да отидеш на басейн. Имаш два варианта – или да не отидеш на басейн, или да откажеш на молбата за преместване. Край на връзката". 

Възрастният е силно активен при бизнес среща, когато се разработват нови стратегии за маркетинг или кадрови промени. Обажда се и в главите на гимназистите, когато правят преговор или имат контролно. Но не и в часовете по пеене, рисуване или час на класния. Възрастният го няма, когато става дума за творчество. 

3. Детето. Ето го истинският творец. Всички наши мечти, идеи и фантазии продуцира то – нашето палаво и вятърничаво Дете. Целият емоционален фонтан, капризите, смехът, сълзите, игрите и глупостите – това са действията на детето в нас. То или се забавлява, или тъгува. 

Но Детето е и абсолютно безотговорно същество, а понякога бива и жестоко. То не познава понятието „съвест", страшен егоист е, лъжец и манипулатор. Така е, защото Детето е максимално далеч от Родителя и Възрастния. То не разполага с критерии за оценяване, нито с рационални и логически инструменти. Голи емоции.

  

 „Може ли една бонбонка?" 

 Отначало се учим да молим правилно. Представете си стандартната ситуация. Прибира се майката вижда в стаята на тийнейджъра пълен хаос. Моли го да подреди. Всъщност само й се струва, че го моли. В повечето случаи „молбата" изглежда така:

- Господи, какъв е тоя ужас в стаята ти?! Моля те, веднага прибери! 

Детето:

- Мамо, ей сега...Защо винаги крещиш? Ще прибера. След малко... 

Мама се сърди. Тя си мисли, че щом е казала вълшебната дума „моля", то заповедта й трябва да се смята за молба. Детето пък изобщо не се съмнява, че е получило заповед. И се отнася към „молбата" като към заповед. Ако мама е на секунди от истерията – ще побърза. 

Ако обаче положението не е чак толкова зле – може да се изчака и нещичко да се пооправи след шестото напомняне. А мама се обижда съвършено искрено. Нея са я учили, че молбите на възрастните трябва да се изпълняват. Тя вижда в непукизма на детето си неуважение към нея и нейните желания. 

Проблемът е в неправилно избраната позиция. Трябва да се моли грамотно. И то не в тази ситуация, която изисква да се наложи родителската власт. 

Кой моли по принцип? Детето родителя, нали така? Защото не може да достигне кутията с бонбони. Ето го първото правило: молбата винаги е отдолу нагоре, от ниското към върха. 

И веднага идва второто правило: молбата се произнася в началото, а не след тирада речеви недоволства. Първото изречение във всяка молба е от Детето към Родителя: „Искам да те помоля да си сменим дежурствата – ти да си тази събота, а аз - другата." Следва емоционалната обосновка: „Трябва да посрещна майка ми на летището. Отдавна не съм я виждал и ми е мъчно за нея." Да говорите като Детето означава да сте в следната поза: гърбът е мек, леко привеждате рамената, гледате събеседника в очите и си отпускате лицевите мускули. Спомнете си котарака или магарето от „Шрек", когато молят за нещо. Трябва да излъчвате искреност и дружелюбие. Покажете, че сте наясно каква жертва прави помоленият. Значимостта на благодеянието е по-добре да бъде преувеличена, отколкото омаловажена. Не е правилно: „искам да ви помоля за една мъничка услуга", трябва да е: „моля ви да ми направите огромна услуга".