ЗдравеАлексей Беляков / 27 юли 2014

Как да НЕ възпитаваме сина си

До болка откровено покаяние на един баща, прозрял грешките и потърсил нов път към детето си

Синът ми е почти на 19, по-висок е от мен с една глава, самостоятелен и уверен в себе си. Което пък ми разрешава да разкажа вече за моите грешки във възпитанието му. На него тези откровения няма да му навредят, а на някои родители могат даже да помогнат.

Обикновено се смята, че бащата е основният герой при момчешкото възпитание. Знаете, че не е съвсем така. Майката изобщо не е по-маловажна, но базовите мъжки ценности трябва да заложи бащата. Няма да ги изреждам, но първата и най-главната ценност е отношението с жените – тоест с мама. Това, което момчето вижда най-напред, то ще формира неговата миниатюрна уютна вселена.

Скандалите

Десетки пъти се договаряхме с жена ми да не се караме пред Тимофей. Все не се получаваше. А това е мъжка задача, независимо кой е причинил възникването на кавгата. Мъжът е този, който трябва или да избегне препирнята, или да я сведе до леко заяждане, или да я отложи с мирни похвати за място и време, когато детето няма да гледа и чува баталните сцени.

Но, уви. Ролята на неврозен диктатор е твърде сладка, като започнеш не можеш да спреш. В апогея на скандала, в момента на опияняващата воинска еуфория, изобщо не ти пука дали има дете наблизо или не. Синът ми наблюдаваше доста честичко такива епизоди и те в никакъв случай не облекчаваха и без друго тревожното му възприятие на света.

Той така и никога не ни каза нищо, той е интроверт, но моделът на семейство в неговото съзнание придоби очертанията на тъпа безкрайна сапунка, която гледаш дори без телевизорът да е включен.

Грешните подходи

През почивните дни ходехме с Тимофей понякога на ски. Тима изобщо не беше спортен тип, краката му се омотаваха в ските и щеките, той падаше на земята и ми викаше: „Татееее, чакай ме!“.

Подхвърлях му някакви презрителни реплики и продължавах. Кой знае защо ми се струваше, че (както съм виждал по съветските филми), момчето сега ще се отърси от моето презрение, в него ще се събуди спортната злоба, той ще скочи и ще ме изпревари нахъсан почти преди финалната лента. Тъпотии. Нищичко не се събужда у днешните градски момчета, те лежат на снега и мръзнат обидени и печални. А номерът с бруталния баща предизвиква само ненавист.

Ако можех да върна времето назад и да сме отново на ските в оня ден, щях да се върна до падналото момче, да му помогна да се изправи, да го изтупам от снега и да му кажа: „Няма страшно, хайде да продължим бавничко, важното е, че сме заедно...“.

Ако можех, но много зими вече заметоха този момент. Тима беше странно дете с бурни реакции дори за дреболии.

Обидите

Едно несправяне с връзването на връзките на обувките предизвикваше у него отчаяние и често – рев. Аз се нервирах страшно и крещях, че не желая да имам нищо общо с тоя ревльо и скандалджия. Понякога жена ми ни помиряваше. Но радостта от почивния ден и предстоящата разходка вече се беше изпарила.

Но всичко това плаче тихо в ъгъла в сравнение с математиката. Този предмет бе за Тима черна дупка – чудовищна и безжалостна. Ами не можеше да научи таблицата за умножение. Тук вече и майка му не издържа и на бедното дете му се наложи да изслушва и от двамата родители тежки обвинения и пророчества, че го чака работа като шофьор на бус. Когато Тима поотрасна, при забележките за ниски оценки и заплахите, че ще го бива само да „върти геврека", той отговаряше през зъби: „Да, аз много искам да стана шофьор на автобус! Оставете ме на мира!“.

Аз също не си падах по математиката в училище, но някак си научих таблицата за умножение и не исках да приема, че синът ми е с по-особени сглобки на съзнанието си. „Ама ти идиот ли си, какво си?!... Всички знаят колко е шест по девет..." Под яростните атаки на мама и тате всички „клапи" на Тима са се затваряли и никакво „две-по-две-е-четири" не е могло да влезе по никакъв начин.

Смятам, че двамата родители не трябва по едно и също време да го играят обвинители. Дори ако детето едва не е изгорило къщата експериментирайки с пироефекти. Изобщо пък не става дума за някаква таблица за умножение. Единият трябва да е адвокат. „Е, успокойте се и двамата. Той не е искал да подпали къщата, само е изучавал особеностите на огъня, така ли е, сине?“.

За детето и без друго светът се състои само от обиди и страхове, а когато и двамата най-близки нему хора надвиснат над него като палачи, той няма къде да се скрие, паникьосва се и се чувства зле.

Да, децата ни нервират, те са инатливи, капризни и изобщо са лигльовци. Но кой ще защити правата на тези мерзавци освен ние? Ако мама се кара (а мамите обичат да правят това), тогава бащата трябва да заеме ролята на защитник. Но без да напада мама, а просто да обясни, че тя в момента говори по-емоционално.

Второто дете

Когато Тимофей стана на 5 се роди сестра му Ася. Всеизвестен факт е, че появата на второ дете винаги е изпитание за първото. Но Тима, макар и малък, не изпитваше ревност към сестра си, играеше си с нея съвсем спокойно, не проявяваше тревожност. Но вече към дванадесетата си година влезе в тежък период...

Да, аз глезех Ася. Защото е момиче, защото прилича на майка ми в детството си, защото винаги ми показваше повече нежност, отколкото Тима...

Опитвах се да му обясня, че й подарявам някаква вещ не защото я обичам повече, а защото на нея тази вещ й трябва, а на него - не. Той като че ли се съгласяваше с доводите ми. Макар всъщност да се чувстваше обиден. И аз можех да се досетя за това. И да му купя следващия път нещо и на него, лично на него...

Непрестанното упрекване и натякване

Често сменяше увлеченията си и се поддаваше на чужди срасти. Например някой от класа събира колички – хайде и нашият също започва. Или някой рисува графити – веднага и той решава да го прави. Всяко такова увлечение продължаваше не повече от 6 месеца.

За мен това беше повод поне сто години да дудна, че той не може да се съсредоточи върху нищо, че си сменя интересите и като пеперудка каца тук-там без да задържи вниманието си задълго върху едно нещо. Че трябва да си избере най-накрая едно нещо и да му посвети живота си...

Накратко – ужасно досадно бащинско мрънкане, което води само до едно – детето или се страхува вече да отдаде предпочитанията си на нещо ново, или пък крие новото си увлечение от родителите.

И Тима ставаше все по-затворен. „Ама я да видя какво правиш?“– питах бодрячески, виждайки го как рисува. „Нищо!“ – решително отговаряше Тима, прикривайки с ръце първо белия лист хартия, а после монитора на компютъра. И никакви ласкави думи не бяха в състояние да го принудят да сподели своите момчешки тайни.

Е, понякога на вилата си имахме нашите мъжки разговори. Говорехме за каквото ни падне и той много внимателно се опитваше да споделя своите тайни и мисли.

Пиенето

И ето го основният ми проблем и мъка, и болка, и тежък спомен. Докато Тимка растеше – аз пиех много. Поне два пъти седмично прекалявах и изпадах във веселяшките си състояния на безбрежно опиянение. Пусках музиката до дупка. Когато той беше малък, смятах, че детето нищо не разбира, че не чува и вероятно вече дори е заспало.

Нищо подобно!

Той е виждал всичко, всичко е разбирал. Каза ми го, когато порасна. Дъщеря ми потвърди, че се е събуждала от шума, който съм предизвиквал в почерпено състояние и призна, че след това е сънувала кошмари.

А на сутринта бащата, гонен от махмурлук не е най-лицеприятното зрелище. Той се дразни от всеки звук, какво остава да го попитат нещо децата или жената и той да трябва да води разговор с тях. Много лесно е да бъде разгневен и от дреболия. И пак скандал... Отново изхабен ден, изпуснат, пропилян.

Покаянието

Но това вече са напразни разсъждения, които може да са изгодни за оправдание и психологически комфорт: ето, аз вече се разкаях! Но докато съм вървял към покаянието и смехотворните си педагогически открития, синът ми вече е пораснал.

А ми се струваше, че още дълго ще седи на пода и ще строи кули от кубчетата си. И че ще имам време да се опомня, да се поправя, да изляза от махмурлука, да седна до него на пода и да издигнем от кубчетата най-високата в света кула. Кубчетата се разпиляха. Късно е…

А Тимофей израсна добър човек. Винаги е готов да помогне на заблудения си баща. Друг на негово място би отговорил: „Знаеш ли какво? Спомни си как си се напивал, как си ми крещял за нищо. Изобщо не желая да те виждам.“ А той всичко ми е простил... Радва се на новия ми живот с втората ми жена и природената му сестра Кира.

Гледам го и си мисля – нещо се е объркало в природата.

Трябвало е той да ми е баща – търпелив и великодушен.

Тима работи в телевизията и шефовете му не могат да го нахвалят колко е отговорен, сериозен и разумен. Аз му звъня по три пъти на ден и го питам къде е и не е ли гладен. Той, разбира се, се вбесява: „Тате, престани да ми звъниш през час!“

Да търпи. Няма да престана. Защото се опитвам да събера отдавна разхвърляните и загубени кубчета...