Племето на маратонците

През 2013 година кениецът Уилсън Кипсанг печели Берлинския маратон, изминавайки класическото разстояние за 2 часа, 3 минути и 23 секунди. С това поставя нов рекорд, подобрявайки друго невероятно постижение, отново на свой сънародник. Нещо повече: следващите четири места с най-добрите резултати също са попълнени от кенийци, а при дамите представителките на тази страна заемат първо, второ и четвърто място. 

Две седмици по-късно в Чикаго кенийският бегач Денис Кимето отново чупи рекорда само четири години след началото на кариерата си. Кой се класира след него? Още трима кенийци, разбира се. 

„Ако се вгледаме в статистиката, най-вероятно ще ни стане забавно" - казва с усмивка Дейвид Епстайн, американски репортер и автор на книгата „Спортният ген" (Тhe Sports Gene). Ясно е, че сме свикнали да възприемаме кенийците като едни от най-добрите бегачи на дълги разстояния, но не толкова известен е фактът, че всички техни най-добри атлети всъщност са от едно и също племе, наречено календжин. Наброява едва около 5 милиона души, което ги прави малка част от населението на Кения, но не им пречи да доминират в световните надбягвания на дълги разстояния. Успехите им наистина са впечатляващи.

„Общо 17 американски мъже в историята са успели да изминат маратонската дистанция за време под 2 часа и 10 минути- казва Епстайн. – Само през октомври 2011 година 32-ма кенийци от племето календжин постигнахат този резултат."

Ролята на гените 

През годините много учени и спортни специалисти търсят какви ли не обяснения за неоспоримата доминация на календжин на пистата. Теориите варират от значението на специалната им високовъглехидратна диета до надморската височина на района, който обитават. Всички тези фактори може би оказват влияние, но никой от тях не дава пълно обяснение за доминацията на кенийското племе в дългите бягания. Това подтиква журналиста Епстайн да се насочи към една различна посока на търсене. Има ли нещо в гените на племето каледжин, което прави представителите му така недостижими за конкурентите?

В началото Епстайн е близо до това да се откаже, защото се бои да се бори с доста деликатни въпроси за етническите и расови различия. Но все пак решава да потърси помощ от учени, които потвърждават съществуването на доказателства за генетично предимство. 

Един от аспектите му е именно формата на телата. Календжин притежават забележително тънки глезени и прасци, телосложение, типично за нилските племена, които живеят в близост до екватора. Дейвид Епстайн твърди, че това е от изключителна важност в тичането, защото кракът е като махало. Колкото по-голяма е масата далеч от центъра на тежестта, толкова по-трудно е то да се люлее. Според журналистът типът на тялото дава най-голямо предимство сред елитните спортисти, докато разликите в тренировките и капацитета оказват значително по-слабо влияние. 

„Ако отидете на олимпийската стартова линия и измерите глезените и прасците на всички преди състезанието, може лесно да предскажете статистически кой е най-вероятно да спечели" – твърди Епстайн. 

Психическа издръжливост 

През 1968 година на олимпиадата в Мексико Сити кениецът Кипчоге Кейно, също от племето календжин, побеждава световния рекордьор Джим Раян и не просто печели златото, но и поставя началото на кенийската доминация в този спорт. Още по-невероятно е, че броени дни преди финала лекарите забраняват на бегача да вземе участие в надпреварата. Той е диагностициран с инфекция на жлъчния мехур, изключително болезнено заболяване, особено при натовареното дишане при дългите бягания. Въпросът е – как е възможно човек да издържи на такава силна болка? 

Джон Манерс, пенсиониран журналист, който дълго време работи с африканските бегачи, смята, че може да даде обяснение. Когато Манерс е на 12 години, той прекарва известно време в земите на племето календжин, където баща му работи като антрополог. Като малко момче той забелязва белези от изгаряния с горещ въглен по ръцете и краката на свои приятели. Скоро научава, че те са се упражнявали за церемонията по приемане, ритуал, в който трябва да издържат на трайна болка. 

Ритуално приемане

Ели Кипкогей от племето си спомня ритуала, през който е преминал на 15-годишна възраст. Мъченията включвали пълзене в тунел от коприва, душ от мравчена киселина и други, които също биха ни се сторили непосилно тежки, особено щом трябва да се преминат с непоклатимо самообладание, както се очаква от младежите канленджин. В някои варианти на тази церемония лицето се маже с кал, която се оставя да изсъхне. Ако по време на изпитанията по нея се появи дори една пукнатина, се смята, че ритуалът е завършил неуспешно, а участникът е заклеймен от цялото племе като страхливец. Така че съвсем логично е подобен физически и социален натиск да се превърне в огромна подготовка за тежък спорт, в който издръжливостта на болка е от фундаментално значение. 

Модерните календжин

След успешното преминаване на ритуала на Кипкогей не му е позволено да се прибере вкъщи, а е отведен в колиба на края на селото, където трябва сам да се възстанови. „След напускането на колибата не е позволено да се върви. Така че бягаш много бързо, като болката", разказва той. 

Преди ритуала Кипкогей никога не е бил бегач, чак след като се връща в гимназията решава да се пробва като такъв. В момента той е най-бързият в своята група. Смята, че има вроден талант за този спорт, майка му е една от най-бързите бегачки в Кения. Тя, подобно на много момичета от племето календжин, също преминава през мъчителния ритуал. 

Кипкогей обаче е част от новото поколение каленжин. Той не планира да подлага синовете и дъщерите си на тежките изпитания, освен ако сами не го пожелаят. Ели е сигурен, че може да запази ценностите на своето племе, без да прибягва до древните ритуали. 

"Вярвам, че постоянство можете да получите по много начини, мъченията не са непременно единственият вариант - казва той. – Аз ще науча децата да бъдат силни и постоянни. Те ще имат възможността да станат шампиони, ако това е, което те сами изберат.“ 

Източник: Parallels