Наскоро се запознах с изключителната американска поетеса Рут Стоун, която е над 90-годишна, но е била поетеса през целия си живот. Разказа ми, че докато растяла в провинциална Вирджиния, работела на полето и чувствала и чувала стихове да стигат до нея от пейзажа. Каза, че било като буреносен въздушен влак, който бясно се спускал към нея над пейзажа. Чувствала, че идва, понеже разтърсвал земята под краката й. Знаела, че в този момент трябва да направи само едно нещо и по нейните думи това било: "Да бяга с всичка сила". И тя бягала с всичка сила до къщата, преследвана от тези стихове. Цялата работа била в това, че трябвало да се добере до лист хартия и молив достатъчно бързо, така че когато стихотворението минело през нея, да го улови на листа. Друг път не била достатъчно бърза. Тичала, тичала, тичала, а не стигала до вкъщи и стихотворението минавало през нея, а тя го изпускала. То продължавало през пейзажа и търсело, както тя каза, "друг поет". Друг път - тази част никога няма да забравя - имало моменти, когато почти изпускала стихотворението, нали така? Стига до къщата и търси хартия, а стихотворението минава през нея, тя грабва молива точно когато минавало през нея и тогава, каза тя, било сякаш се протяга с другата ръка и го хваща. Хваща стихотворението за опашката и го дърпа обратно в тялото си, докато го записвала на листа. В тези случаи стихотворението излизало на листа съвършено и непокътнато, но наобратно - от последната до първата дума...
...В древна Гърция и древния Рим хората не вярвали, че креативността идва от човешките същества. Хората вярвали, че креативността е божественият дух придружител, който идвал при хората от далечен и незнаен източник, поради далечни и незнайни причини. Известно е, че гърците наричали тези божествени духове-придружители "демони". Сократ също вярвал, че има демон, който му предавал мъдростта отдалеч. Римляните имали същата представа, но те наричали тези безплътни творчески духове гении. Което е страхотно, защото римляните всъщност не смятали, че геният е особено умен индивид. Те вярвали, че геният е някакво вълшебно божествено образувание, което буквално живеело в стените на ателието на твореца като Доби - домашното духче, и което излизало и невидимо оказвало помощ на твореца, когато работи, и оформяло резултата от работата му...
...Страхотно - ето я, дистанцията, за която говоря - тази психологическа конструкция, която те защитава от резултатите от твоето творчество. И всички са знаели как функционира, нали така? Така че древният творец е бил защитен от някои неща, като например, твърде много нарцисизъм. Ако творчеството ти е брилянтно, ти не си изцяло отговорен за това. Всички знаят, че ти имаш този безплътен гений, който ти е помогнал. Ако работата ти е провал, вината не е изцяло твоя. Всички знаят, че твоят гений нещо не го бива. И така западните хора гледали на креативността много дълго време...
Изказването на Елизабет Гилбърт в TED на български.