НаукаНикос Казандзакис / 15 април 2015

Как да тръгнем и ние за този най-висок връх

Предисловието на автора към "Последното изкушение"

Двойната същност на Христос е била за мен винаги дълбока, неразрешима загадка; копнежът, този толкова човешки, толкова свръхчовешки копнеж, човекът да стигне до Бога - или по-точно: човекът да се възвърне при Бога и да се отъждестви с него; тази носталгия, толкова загадъчна и същевременно толкова действителна, отваряше в мен големи рани и извори.

Още от младини моето първо и основно терзание, източник на всичките ми радости и всичките ми огорчения, е било това:

безспирната, безмилостната борба между духа и плътта.

Вътре в мен — прастари човешки и предчовешки тъмни сили на Лукавия; вътре в мен — прастари човешки и предчовешки светли сили на Бога; а душата ми беше арената, където тези две войски се срещаха и сблъскваха.

Голямо терзание; обичах тялото си и не исках да загине; обичах душата си и не исках да пропадне; мъчех се да помиря тези две противоположни космогонни сили, да осъзнаят, че не са врагове, а съратници, и да се радват, да се радвам и аз заедно с тях, на хармонията.

Всеки човек е богочовек, плът и дух; ето защо загадката на Христос не е загадка само на една определена религия; тя е общочовешка;

във всеки човек пламва борбата между Бога и човека, а същевременно — и копнежът за помирение.

Повечето пъти тази борба е неосъзната, трае малко, една слаба душа не може да издържи да противостои дълго време на плътта; натежава, става и тя плът и борбата свършва. Но за хората с отговорност, които денонощно стоят с впити във върховния Дълг очи, борбата между плътта и духа пламва безмилостно и може да продължи чак до смъртта.

Колкото са по-силни душата и плътта, толкова борбата е по-плодотворна, а крайната хармония — по-богата. Бог не обича слабите души и отпуснатите телеса. Духът иска да се бори със силна, изпълнена със съпротива плът; той е месоядна птица, която е вечно гладна, яде плът и я унищожава, като я асимилира.

Борба между плътта и духа, бунт и съпротива, помирение и подчинение, и накрая, върховната цел на борбата: сливането с Бога - ето нагорнището, по което пое Христос и ни кани да го поемем и ние, като следваме кървавите му дири.

Как да тръгнем и ние за този най-висок връх, където, първороден син на спасението, стигна Христос - ето върховния Дълг на борещия се човек.

Нужно е, за да можем да го последваме, да опознаем дълбоко неговата борба, да изживеем терзанията му - как победи потъналите в цвят клопки на света, как пожертва големите и малките човешки радости и се изкачи, от саможертва на саможертва, от подвиг на подвиг, до връхната точка на борбата — Кръста.

Никога не съм следвал с толкова страх кървавия му път към Голгота, никога не съм изживявал с толкова напрежение, с толкова разбиране и обич Живота и Страданията на Христос, както през дните и нощите, когато пишех „Последното изкушение". Докато пишех тази изповед на терзанието и на голямата надежда на човека, толкова се вълнувах, че очите ми се наливаха със сълзи; никога не бях почувствал с такава сладост, с такава болка как кръвта Христова пада капка по капка в сърцето ми.

Защото, за да се изкачи до върха на саможертвата, до Кръста, до върха на нематериалното, до Бога,

Христос премина през всички стадии на борещия се човек.

През всички, затова неговата болка ни е толкова позната и му съчувстваме, затова крайната му победа ни изглежда толкова и наша бъдеща победа. Това, което е дълбоко човешко у Христос, ни помага да го разберем и да го обикнем, и да следваме Страданията му, сякаш са наши страдания. Ако той нямаше вътре в себе си този топъл човешки елемент, никога не би могъл да докосне сърцето ни с такава увереност и нежност; и не би могъл да стане образец в живота ни. Борим се и ние, виждаме го и него как се бори и добиваме смелост; виждаме — не сме съвсем сами на този свят, бори се и той заедно с нас.

Всеки Христов миг е борба и победа. Той победи неотразимото очарование на простата човешка радост, победи изкушенията, превръщаше непрекъснато плътта в дух и възлизаше; стигна до върха на Голгота и се качи на Кръста.

Но и там борбата му не свърши;

горе, на Кръста, го очакваше Изкушението, Последното Изкушение;

в миг, като мълния, духът на Лукавия разстла пред угасващите очи на Разпнатия съблазнителното видение на един спокоен, щастлив живот; уж беше поел, така му се стори, по лесния равен път на човека, беше се оженил, народили му се бяха деца, обичаха го и го тачеха хората; и сега, вече стар, седеше на прага на своя дом, спомняше си за своите младежки копнежи и се усмихваше доволен; колко добре, колко разумно постъпи, като пое по пътя на човека, какво беше онова безразсъдство да иска, уж да спаси света! Колко се радва, че се бе отървал от страданията, от мъченичеството и Кръста.

Ето какво беше последното изкушение, което, в едно мигновение, дойде да смути сетните мигове на Спасителя.

Но изведнъж Христос разтърси глава, отвори очи, видя; не, не, не се бе предал, слава богу, не бе дезертирал,

изпълни мисията, която Бог му повери, не се ожени, не живя щастливо, стигна до върховната саможертва

— разпнат е на Кръста.

Затвори доволен очи; и тогава се разнесе ликуващият вик: „Завърших!".

Сиреч, изпълних дълга си, разпнат съм, не се поддадох на изкушението.

За да дам един най-висок образец на борещия се човек, за да покажа, че не трябва да се бои от страданието, от изкушението и смъртта, защото всички те могат да бъдат победени, дори са победени, затова бе написана тази книга. Христос страда и оттогава страданието стана свято; до последния миг Изкушението се бори да го измами, но Изкушението бе победено; разпнат бе Христос, и оттогава смъртта е победена.

Всяка пречка в неговия път се превръщаше в повод и белег на победа; имаме вече един образец пред нас, който ни проправя път и ни вдъхва смелост.

Тази книга не е биография, а изповед на борещия се човек. Като я публикувам, аз изпълнявам дълга си; дългът на един човек, който много се е борил, много огорчения е изпитал през живота си и много се е надявал. Убеден съм, че всеки свободен човек, който ще прочете тази книга, тази изпълнена с любов книга, ще обикне повече откогато и да било, по-добре откогато и да било, Христос.

Из "Последното изкушение", Никос Казандзакис, 1951 г.

Преводач: Георги Куфов

Източник