Прекалено много любов е толкова лошо, колкото и пълната липса на любов

- Искаш ли да останеш сама? - попита той.

- Ако исках, нямаше да ти кажа да влезеш - каза тя.

Тогава той протегна ледените си пръсти в тъмнината, потърси пипнешком другата ръка и откри, че тя го очаква. Двамата бяха с достатъчно ясен разсъдък, за да установят мигновено, че нито една от двете ръце не е каквато си я бяха представяли преди докосването - бяха две ръце със стари кости. Но в следващия миг вече не бяха. Тя заговори за покойния си съпруг в сегашно време, сякаш беше жив, и Флорентино Ариса прозря, че сега и на нея ѝ беше дошъл часът да се запита - с гордост, с величие, с неудържимо желание да живее - какво да прави с любовта, останала без стопанин.

Фермина Даса престана да пуши, за да не отдръпне ръката, която той държеше в своята. Луташе се в мъчителното желание да проумее. Не можеше да си представи по-добър съпруг от своя и все пак в спомените за живота му откриваше повече недоразумения, отколкото приятни изживявания, прекалено много неразбирателство, напразни спорове, зле преодолявана злоба. Ненадейно въздъхна: „Невероятно е как може да си бил щастлив толкова години сред такива свади и неприятности, дявол да го вземе, без да знаеш в действителност дали това е любов, или не." Когато изповедта ѝ свърши, някой бе загасил луната. 

Корабът напредваше с отмерен ход, пристъпвайки с единия крак, преди да премести другия - като огромно дебнещо животно. 

Фермина Даса се бе завърнала от мъката.

- Сега си върви - каза тя.

Флорентино Ариса ѝ стисна ръката, наведе се към нея и понечи да я целуне по бузата. Но тя го възпря с дрезгавия си нежен глас.

- Вече не - каза му, - мириша на старост.

***

Въпреки всичко престоят на кораба за тях се оказа добре дошъл. Флорентино Ариса бе чел някъде: „Любовта се възвисява и облагородява в изпитанията." Влажният задух в президентския апартамент ги потопи в някаква нереална летаргия, в която можеха да се обичат по-лесно без въпроси. Изживяваха приказни часове, хванати за ръце в креслата до парапета, целуваха се бавно, наслаждаваха се на опиянението от ласките, несмущавани от отчаянието. В третата вечер на унеса им тя го чакаше с бутилка мастика, каквато бе пила скришом с тайфата на братовчедката Илдебранда, а по-късно - омъжена и вече е деца, - затваряйки се с приятелките си от своя нов свят. Имаше нужда от леко замайване, за да не мисли прекалено трезво за съдбата си, обаче Флорентино Ариса реши, че е, за да набере смелост за последната стъпка. Насърчен от тази илюзия, той се осмели да погали с върха на пръстите повехналата ѝ шия, гръдта, бронирана в метални банели, бедрата с проядени кости, нозете ѝ на стара сърна. Тя го прие доволна със затворени очи, но без да трепне, като пушеше и отпиваше бавни глътки. Накрая, когато ласките пропълзяха до корема ѝ, тя вече бе набрала достатъчно мастика в сърцето.

- Ако ще правим глупости, да ги направим като възрастни хора - каза.

Заведе го в спалнята и почна да се съблича на светло, без престорена свенливост.

Флорентино Ариса се излета по гръб в леглото, опитвайки да се овладее, защото отново се чудеше какво да прави е кожата на тигъра, който бе убил. Тя му каза: „Не гледай." Той попита защо, без да отделя поглед от тавана.

- Защото няма да ти хареса - каза тя.

***

Лежаха дълго време по гръб. Той - обхващан от все по-голям ужас, колкото повече изтрезняваше, а тя - спокойна, почти безволева, но се молеше Богу да не изпадне в оня безсмислен смях, който я обземаше винаги щом прекалеше с мастиката. Заприказваха, за да минава времето. Говориха за себе си, за различния живот на двамата, за невероятната случайност да се намират съблечени в една тъмна каюта на един закотвен кораб, когато по вървеше да си мислят, че времето, което им остава, не е за нищо друго, освен да чакат смъртта. Тя никога не беше чувала да е имал връзка с жена, с ни една през всичките тези години, и то в град, където всичко се знаеше дори още преди да се е случило. Каза му го сякаш между другото и той отговори моментално, без да му трепне гласът:

- Пазих се девствен за теб.

Тя, така или иначе, нямаше да повярва, дори да беше истина, но любовните му писма бяха изпълнени с подобни фрази, които имаха стойност не заради смисъла си, а заради силата си на прозрение. Но ѝ хареса дързостта, с която ѝ го заяви. Флорентино Ариса от своя страна внезапно се запита нещо, което никога не се бе осмелявал да се запита: какъв ли таен живот бе водила тя извън брака. Нищо нямаше да го учуди, защото знаеше, че и жените са като мъжете в тайните си авантюри: същите стратегически хитрости, същите внезапни вдъхновения, същите предателства без угризения. Но направи добре, като не я попита.

***

Той взе ръката ѝ и я сложи на гърдите си: Фермина Даса усети почти на повърхността на кожата как старото неуморно сърце бие със силата, забързаността и безредието на юноша. Той каза: „Прекалено много любов е толкова лошо, колкото и пълната липса на любов." 

***

За първи път се любеше след повече от двадесет години и го направи от любопитство какво ли ще е на нейната възраст след толкова дълго прекъсване. Но той не ѝ остави време да разбере дали нейното тяло го иска. Беше бързо и печално и тя си помисли: „Сега развалихме всичко." Но сбърка: въпреки взаимното разочарование, въпреки неговото съжаление за собствената му несръчност и нейните угризения заради изпитата мастика, те не се разделиха нито за миг през следващите дни. Излизаха от каютата само за да се хранят. Капитан Самаритано, който по инстинкт надушваше всяка тайна, която искаше да се скрие на кораба му, им изпращаше всяка сутрин по една свежа бяла роза, устрои им серенада с валсове от тяхното време, нареди да им се приготвя засилваща храна. Те дълго не направиха нов любовен опит, докато вдъхновението не ги споходи само̀, без да са го търсили. Достатъчно им беше щастието да бъдат винаги заедно.

***

Флорентино Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото декемврийско небе без ни едно облаче, водите - плавателни до вечността, и каза:

- Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.

Фермина Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна капитана - той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.

- Сериозно ли го казвате? - попита.

- Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно - отвърна Флорентино Ариса.

Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките ѝ първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.

- И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? - попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

- Цял живот - отвърна той.

Из "Любов по време на холера", Габриел Гарсия Маркес