Наука3 август 2016

Трева ли е всичко живо?

Границата между фантастиката и реалността според Клифърд Саймък

Клифърд Доналд Саймък (3 август 1904 г. – 25 април 1988 г.) е американски писател - един от колосите на световната научна фантастика. Преди 51 години излиза емблематичният му роман „Всичко живо е трева". Феновете на Саймък му присъждат приживе 3 награди „Хюго", колегите му – наградата „Небюла", пишещите в жанра научна фантастика в САЩ го избират за свой Grand Master (велик майстор). Асоциацията на авторите на книги на ужасите пък го удостоява с приза „Брам Стокър" за цялостно творчество. Саймък е автор и на „Отново и отново", „Градът", „Паралелни светове", „Времето е най-простото нещо", „Те вървяха като хора", „Междинна станция", „Магистралата на вечността" и много други книги. Нека си припомним финала на „Всичко живо е трева" на рождения ден на Клифърд Саймък:

— Брадшо Картър — отново ме повика беззвучният глас. И се разнесе ароматът на лилата… може би не ароматът, а по-скоро Присъствието. Въздухът се изпълни с него и внезапно с кристална яснота ме върна към спомена за колибата на Тъпър Тайлър. Там, където отново невидимо нещо ме чакаше на склона на хълма и след това ме изпрати до Земята.

— Аз те слушам — отзовах се аз. — къде си?

Брястът край парника сякаш се залюля, а вятърът едва полъхваше — не би могъл да залюлее дървото.

— Тук съм — каза брястът. — Тук съм, отдавна, от дълги години. И чакам минутата, когато ще заговоря с теб.

— Ти знаеш ли? — попитах аз.

Какъв глупав въпрос задавам: ами, разбира се, че знае — и за бомбата, и за всичко.

— Знаем — каза брястът, — но място за отчаяние няма.

— Няма? — ужасен попитах аз.

— Ако този път претърпим неуспех, ще се опитаме отново. Може и в друг свят. Или ще трябва да почакаме, докато ра… как се казваше?

— Радиацията — подсказах аз.

— Докато радиацията се разсее, — каза лилата.

— Ще трябва да чакате години — отвърнах аз.

— Ни ги имаме тези години — беше отговорът. — Имаме време колкото искаме. Ние нямаме край. И времето няма край.

— Но за нас времето има край — рекох аз в изблик на горчива жалост за всички хора по света и най-много за мен. — И за мене има край.

— Да, знаем — каза лилата. — Много съжаляваме за вас.

И разбрах, че сега беше време да поискаме помощ, да им обясним, че се бяхме озовали в такова положение не по своя воля и своя вина и че тези, които ни доведоха дотук, трябва да ни помогнат да се избавим.

Но когато се опитах да го кажа, езикът ми се схвана. Не можех да призная на това чуждо, неизвестно нещо колко сме безпомощни.

Навярно всичко беше само гордост и упорство. Но чак когато се опитах да заговоря и езикът ми отказа, разбрах, че съм горд и упорит.

„Много съжаляваме за вас" — бе казал брястът.

Но какво е това съжаление — дали искрена и дълбока скръб или мнимото, формално състрадание на безсмъртния към едно крехко, угасващо същество?

От мен щяха да останат само кости, след това ще изтлеят и те, а Цветята ще живеят вечно.

И за нас, които щяхме да се превърнем в забвение и прах, беше много по-важно да запазим гордостта си, отколкото за другите, силните, самоуверените. Тя ни беше единственото, което притежавахме, и само тя можеше да ни даде опора.

„Лила — мислех си аз. — И какво всъщност е лилата? Не беше само цвят, а нещо много повече. Може би това беше дъхът на безсмъртието или зловонното изпарение на безкрайното равнодушие. Безсмъртието не може да си позволи да се тревожи за някого, да се привърже към нещо, което живее само едни кратък миг, докато самото то върви по своя път към бъдещето, бъдеще без край, бъдеще вечно, където го чакат нови същества, други, за които също няма да се разтревожи."

И изведнъж разбрах — това е самотата: безкрайна, безнадеждна самота, която хората никога няма да познаят.

Стоях така, докоснал ледения, корав край на неумолимата самота, и изведнъж почувствувах състрадание. Колко странно — да ти е жал за едно дърво. Но не за дървото ми беше жал, нито за лилавите цветя, а за онова нещо, което ме изпрати от чуждия свят до дома, което и сега беше тук с мен… Жал ми беше за тази жива, мислеща материя, такава, от каквато бях направен самият аз.

— И на мен ми е жал за теб — казах аз и още докато го изговарях, знаех, че то няма да ме разбере — нито състраданието ми, нито моята гордост, ако научеше за нея.

На завоя на улицата, която минаваше над блатистата низина, с пълна скорост премина кола — гумите ѝ зловещо изсвистяха при забиването и ярката светлина на фаровете изведнъж заля парника. Аз веднага се дръпнах, но те угаснаха, още преди светлината да стигне до мен.

Клифърд Саймък, из "Всичко живо е трева"