Наука17 януари 2017

Да вложиш в ролята самия себе си

Станиславски твърди, че изкуството е автентично само при пълно отдаване

Константин Сергеевич Станиславски (17 януари 1863 - 7 август 1938 г.) е руски и съветски актьор, режисьор, педагог и теоретик на театъра. Създава школа и направление, които представляват нов етап в развитието на сценичния реализъм. Съвременният театър е изграден върху теорията на Станиславски.

- И така - каза Аркадий Николаевич, - умът, волята и чувството или, по новото определение, представата, съждението и воля-чувството получават в творческия процес ръководна роля.

Тя се усилва още и от това, че всеки от двигателите на психическия живот се явява един за друг примамка, която възбужда към творчество другите членове на триумвирата. Освен това умът, волята и чувството не могат да съществуват сами, без взаимна поддръжка. Затова те действат винаги заедно, едновременно, в тясна зависимост един от друг (ум-воля-чувство, чувство-воля-ум, воля-чувство-ум). Това също в голяма степен увеличава значението и ръководната роля на двигателите на психическия живот.

Като даваме работа на ума, с това ние въвличаме в творчество и волята, и чувството.

Или, казано на нов език: представата за нещо естествено извиква съждението за него.

И едното, и другото вмъква в работа воля-чувството.

Само при общата, задружна работа на всички двигатели на психическия живот ние творим свободно, искрено, непосредствено, органически, не от чуждо, а от свое собствено лице, на собствена отговорност, в предлаганите обстоятелства на живота на ролята.

И наистина, когато истинският артист произнася монолога на Хамлет „да бъдеш или не", нима той само формално докладва чуждите мисли на автора и изпълнява посочените му от режисьора външни действия? Не, той дава много повече и влага в думите на ролята самия себе си: своите собствени представи за живота, душата си, своето живо чувство и воля. В тези моменти артистът е искрено развълнуван от спомени из собствения изживян живот, аналогичен с живота, мислите и чувствата на ролята.

Такъв артист говори на сцената не от лицето на несъществуващия Хамлет, а от собственото си лице, поставено в предлаганите обстоятелства на пиесата.

Чуждите мисли, чувства, представи, съждения се превръщат в негови собствени. При това той произнася думите не само за да слушат другите текста на ролята и да го разберат, на артиста е нужно зрителите да чувствуват вътрешното му отношение към произнесеното, те да искат същото, което иска неговата собствена творческа воля.

В този момент всички двигатели на психическия живот се съединяват и започват да зависят един от друг. Тази зависимост, взаимодействие и тясна връзка на една творческа сила с друга са много важни в нашата работа и ще сгрешим, ако не се възползуваме от тях за нашите практически цели.

От тук и съответната психотехника.

...

Голямо щастие е, ако емоцията изведнъж се отзове на повика.

Тогава всичко ще се нареди от само себе си, по естествен път: ще се яви и представа, ще се създаде и съждение за нея, а всички заедно ще възбудят волята. Иначе казано — чрез чувството ще заработят изведнъж всички двигатели на психическия живот.

Но какво да правим, ако това от само себе си не стане, ако чувството не отговори на позива, а остане инертно? Тогава трябва да прибегнем към най-близкия член на триумвирата — към волята.

...

- Според това каква е задачата. Малко увлекателната не влияе. Такава задача трябва да се води към душата на артиста по изкуствен път. Трябва да я изостряме, оживяваме, да я правим интересна и вълнуваща. Напротив, увлекателната задача притежава силата на прякото, непосредствено въздействие. Но… само не на волята. Увлечението е преди всичко област на емоцията, а не на искането, затова тя влияе пряко върху чувството. В творчеството трябва отначало да се увлечем и почувствуваме, а после да поискаме. Ето защо трябва да се признае, че въздействието на задачата върху волята не е пряко, а косвено.

...

Артистически индивидуалности с емоционално, волево или интелектуално устройство:

Артисти от първия тип — с преобладаване на чувството над волята и ума, — като играят Ромео или Отело, подчертават емоционалната страна на посочените роли.

Артистите от втория тип — с преобладаване на творческата работа на волята над чувството и ума, — като играят Макбет или Бранд, подчертават тяхното честолюбие или религиозните искания.

Артистите от третия тип — с преобладаване у тях творческата природа на ума над чувството и волята, — като играят Хамлет или Натан Мъдри, неволно придават на ролята повече, отколкото е нужно, интелектуален, умствен оттенък.

Обаче преобладаването на единия, другия или третия двигател на психическия живот не трябва съвършено да потиска останалите членове на триумвирата. Необходимо е хармоническото съотношение на двигателните сили на нашата душа.

Както виждате, изкуството признава едновременно както емоционалното, волевото, така и интелектуалното творчество, в което чувството, волята или умът играят ръководна роля.

Ние отричаме само работата, която произлиза от сухата актьорска сметка. Такава игра ние наричаме хладна, разсъдъчна.

Из "Работа на актьора над себе си", Константин Станиславски