НаукаГеорги Марков / 22 февруари 2017

Този неясен субект на сюрреализма

Георги Марков за магията на Луис Бунюел

Луис Бунюел Портолес (22 февруари 1900 – 29 юли 1983) е един от най-известните испански кинорежисьори, създал най-важните си творби във Франция и Мексико. Оставил в историята на киното шедьоври на сюрреализма като „Андалуското куче", „Златният век", „Голямото казино", „Глупакът", „Виридиана", „Дневна красавица", „Дискретният чар на буржоазията", „Този неясен обект на желанието" и десетки други. В деня на 117-ата годишнина от рождението на Бунюел ви предлагаме част от размислите на Георги Марков за неповторимия му творчески почерк, публикувани в сборника „Когато часовниците са спрели" – „Магията на Луис Бунюел".

Завчера, след прожекцията на „Дискретният чар на буржоазията", имах чувството, че, гаврейки се с ненаситната жажда на богатата днешна буржоазия да се наживее, Бунюел е отразил, без да иска, и ненаситната жажда на съвременната богата партийна буржоазия да се наживее, което значи да получи повече и по-големи удоволствия, пиене, ядене, забавления. Шест души, трима елегантни мъже и три хубави жени, тичат през целия филм по едно пусто поле, всред житните нивя, тичат, устремени към някаква вечеря, обяд или легло, тичат, за да запълнят време, което животът им е дал, да не пропуснат нито миг удоволствие. Българският зрител би могъл без усилие да открие стотици тичащи подир същите цели партийни и безпартийни буржоа, с прострени напред ръце, с просташка алчност да докопат повече от живота. Един филм за нашето време, за нашето днес — смесица от сънища и действителност. Сънищата са по-реални от действителността, а действителността е по-илюзорна от сънищата. Не сънуваме ли, че живеем?
Но нека започна отначало. Кой е Луис Бунюел? Един испанец, роден на 22 февруари 1900 година в село Каланда, в провинцията Сарагоса. Не е възможно да се обясни и приеме изкуството на Бунюел без испанската земя. Въпреки че той е смятан за френски режисьор, въпреки че френският език е творческото му оръжие, в основата на цялото му творчество стои Испания. Той получава своето образование в йезуитски колеж в Сарагоса, а на 19 години отива в Мадрид, за да следва агроинженерство. Интересите му го прехвърлят в университета, където той учи философия. Може би тъкмо йезуитското образование на Бунюел слага дълбок отпечатък върху бъдещото му изкуство. Тъкмо испанският католицизъм, по-краен от който и да е друг, вероятно е привлякъл вниманието на младия човек върху сюрреалистичния антагонизъм между идеалите на духа и неотменимите нужди на тялото. Във всички свои филми Бунюел се връща към религиозната тема и като че ли тя е лайтмотив на цялото му творчество, плюс силната му декларация: „Благодаря на Бога, аз съм все още атеист."
От църквата Бунюел научава за съществуването и силата на Злото, което той по-късно поставя в центъра на филмите си, което сюрреалистите наричат „вътрешните рушителни сили на човека" и което Фройд категоризира като неуправляемия „ад". Тук не става въпрос за злото, причинено от социалната несправедливост, а за злото, заложено вътре в човека, присъщо на човешката природа, злото, което ражда разрушителните импулси по силата на необяснима необходимост... Като студент Бунюел попада в средата на прогресивно испанско младежко движение и става близък приятел на прочути днес личности като Лорка, Дали, Ортега и други. Точно това е времето, когато той взема дейно участие като актьор и режисьор в представления заедно с Лорка.

За „Андалуското куче" заема пари и със Салвадор Дали написват сюрреалистичен сценарий. Когато този филм се прожектира в Париж през 1928 година, публиката получава шок. Това е филм на жестокостта и френските сюрреалисти празнуват премиерата. Когато запитват Андре Бретон, папата на сюрреализма, дали филмът на Бунюел-Дали е истински сюрреалистичен, той отговаря: „Да, този филм е такъв." Точно жестокостта на филма предизвиква огромен шум, изписват се купища страници, някои от които провъзгласяват Бунюел за новия гений на киното, а други го виждат като садист, звяр и нещо подобно. Обяснението на самия Бунюел за този филм е, че той искал да покани публиката да вкуси от престъплението, а не да преживява артистично удоволствие.
Филмът, който утвърждава името на Бунюел е „Златната възраст". Бих казал, че това е изумителна сюрреалистична симфония, израз на свръхчувствителност на човек спрямо живота. Нека вземем самото начало, което е чисто документално въведение и където виждаме борещи се скорпиони. Очевидна е авторската декларация, че животът е основан на агресията, че онова, което става в света на скорпионите, е същото, което става в света на човека.
Шедьовърът „Виридиана" печели голямата награда на фестивала в Кан през 1961 година.
Както казах в началото, един критик трябва да е доста набеден в професията си, за да разглежда Бунюел само като отрицател на съществуващото общество. Неволно отново го свързвам с Достоевски, колкото и произволно да изглежда това — мъчителното и безпощадно проникновение в човешката даденост, или по-скоро обреченост и драмата на човека, който съществува не в светлината и не в мрака, а в полумрака.
На пръв поглед това изглежда философия на отчаянието. Може би от морализаторска гледна точка да е така. Но в действителност това е художествено припознаване на истината за злото, припознаване на нещо съществуващо, присъщо на човека и човешкото общество, факт, който не ни праща в ароматната лимонада на сълзливия сантиментализъм, а в реалността, където кръвта е вино или виното е кръв.