В малките градове момичетата можеха да погледнат и видят какво става на улицата само през цепките на вратниците. Подадяха ли глава през леко открехнатите вратници, те минаваха за „джадии" (уличници). Това разказва основоположникът на социологията у нас Иван Хаджийски в студията си „Оптимистична теория за нашия народ", издадена през 1966 г. Някои от събраните от Хаджийски исторически факти са прелюбопитни...
В Троян момиче нямаше право да прекоси без работа улицата и да отиде в съседската къща. Най-малкото то трябваше да препаше работна престилка, та да се „нарече". Само под прикритието на тази престилка можеше да се мине това пространство на целомъдрието, без бабичките да поклатят ужасено глава и да прокълнат.
Мога да ви разкажа кратката история на първата троянска проститутка. Става дума за кака Пена от Горни край, която
се съгласила срещу един атлазен елек делничен ден да отиде до мегдана,
придружена от ергена, който ѝ дал елека, облечена със същия елек. Нищо повече и нищо по-малко. Кака Пена направи този „резил" и взела елека, но умряла стара мома с прозвището „джадия". И наистина тя си позволила това, което не било позволено дори на годеници.
Как да не е това проституция, когато срещите между влюбените (и то само „за сигур") ставаха горе-долу така: малката сестра на момата (подявката) намираше начин да се прокрадне и пришъпне на бъдещия си батю, че кака ѝ казала довечера с другаря си да идат в Млазговската бахчия под крушата. По мръкнало, след като изтракат кепенците на затварящите се дюкяни, пред къщата на другаря се чува силен вик:
— Христооо!… Христо!…
„Христо", който всъщност е кръстен от попа Минко, щом чуе тайното си име, намира някакво оправдание пред техните да се измъкне от къщи и двамата влюбени политат към уреченото място на крилата на възбуждението и опиянението, прескачайки сума плетове и дувари, разлайвайки всички кучета по махалата и събирайки по няколко тръне в петите.
А там, под шумящите клони на крушата, в сластната тъма на топлата лятна вечер, легнали във високата трева, с нетърпелива тръпка чакат… една бяла стъргана пита и менче кисело мляко.
Влюбените внимателно, пипнешком намират тези ерогенни точки, изливат върху тях чувствата си, изпиват до дъно опиянението от споделената любов, връщат се доволни и засмени, хвърлят по два-три камъка на кучетата на момите, за да им се обадят чрез кучешкия лай, поздравяват комините им с по едно „Добър вечер, господин комин" и отиват да легнат с утолена от преживяното душа.
В Жеравна млада булка 40 дни след сватбата
нямаше право да погледне свекър и девери, нито първа да се обърне с думи към свекъра — трябваше да чака той да я запита, а тя само да отговори.
Жена никога не можеше да седне на стол — за да не ѝ се провисят краката, а на земята и одъра сядаше с подгънати крака, които затискаше. „Какво си си проточила краката" значеше, каквото днес значи съвсем друго положение на краката.
В Пазарджик хоро се играеше само „през кърпа", т.е.
на хорото мъж се хващаше до мома или до булка само през кърпа, на която двамата държаха двата края.
Никакво докосване ръка до ръка.
Във всички черкви имаше женско отделение (женска черкова), което обикновено биваше на един балкон в дъното на черквата, като жените гледаха през гъста дървена решетка, защото, както ми обясни клисарят на една панагюрска черква, „има очи всякакви".
Тежко и горко да уловяха мъж и жена в изневяра! Общината хваща и двамата блудници и сутринта, натоварени на две магарета, с очи към опашките, предвождани от зурни, които свирят играта „Заспала е Тодорка", се превеждат през цялото село. Процесията спира пред всеки вратник и мъжете, жените и децата плюят и храчат в лицето на мъжа и на жената. В черква лично попът им нанася побой.
А сега?… Но мигар има нужда да описваме това, което ни поднася новото време? Смятам, че не е въпрос да описваме това, което е известно на всички, а да го обясним.
Из "Оптимистична теория за нашия народ", 1966, Иван Хаджийски