„Наричаха ме егоцентрик, но бях епицентрик“

„През целия си живот с припряната скрупольозност на сеизмограф аз трескаво си записвах всички подземни размествания и земетресения на ХХ век и понякога дори не усещах биенето на сърцето си. Наричаха ме егоцентрик, а всъщност бях епицентрик. В онова, което пишех, дори да да не се отнасяше за мен, аз пак присъствах. А това, в което уж описвах само себе си, понякога далеч надхвърляше собствената ми личност. Това е двойна кардиограма - моята и на двайсети век..."

За тези проникновени думи на руския поет на две епохи Евгений Евтушенко, който почина в събота в Ню Йорк на 85 г., си спомни известният български журналист Георги Милков на страницата си във фейсбук. В края на поста си Милков пише „...а едно от нещата, за които аз съм благодарен на ХХ век е, че ме срещна с него...

Смъртта на Евтушенко вчера ме върна назад към спомените ми за двайсти век...

Едно време много ни караха да учим наизуст стихове. Рецитацията беше на мода. Особено руска поезия. Заради което и до днес помня разни неща на Лермонтов, Есенин и Блок. Евтушенко не беше сред любимите ми поети, макар че, помня, трябваше да се подготвим достойно за една среща с него през 1986 г. 

Той беше някакъв важен фактор в Съюза на съветските поети, а ние, подрастващи надежди от целия СИВ (несъществуваща вече международна организация), живеехме в един образцов лагер в Подмосковието. Аз си другарувах най-много с кубинците, които имаха китара и винаги обръщаха нещата от рецитация на фиеста, както и с една добре развита за годините си Кинга от Унгария - първата ми интернационална любов. Евтушенко дойде при нас, но общо взето не си спомням да съм се впечатлил кой знае колко от тази среща. Мисля даже, че ми се стори някакъв надут самохвалко. Вероятно защото Кинга го гледаше в захлас. А аз се надявах да я впечатля с пъргав език, кълчейки си го със заучени строфи от Шандор Петьофи. В оригинал. Но ако на български звучеше „Обичам те, обичам те, мой малък ангел...", то на унгарски бе: Szeretlek еn, szeretlek tеged, kedves kis angyalom... Трудна връзка, в която поезията бе обречена да остане на заден план... 

През следващия век преоткрих Евтушенко. Като проза.

Затова споделям тези четири кратки портрета, писани от него след срещите му с някои от знаковите лица на нашето време. 

(Откъсите са от сборника "Вълчи паспорт", издателска къща „ЖАНЕТ-45“, превод Нели Христова)

ПАБЛО ПИКАСО

През пролетта на 1963 г. бях на гости на Пабло Пикасо в дома му в Южна Франция. Дребничкият пъргав човечец с набръчкано лице на стара мъдра гущерица, толкова пъти оставил опашката си в ръцете на онези, които се опитвали да го хванат, да го опитомят, ми показваше свои творби. Самият той гледаше не тях, а мен. Лукавите, искрящи от любопитство очи, както ми се стори, ме разделяха на съставните ми части, а после отново ме сглобяваха в някакви други, подвластни само на въображението на този човек съчетания...

- Е, хареса ли ви нещо? Само че - честно... Което ви е харесало, ще ви го подаря...

Честно промърморих, че повече ми харесва "синият период", а не тези последни неща.

Пикасо възторжено се се разсмя, поиска шампанско, което веднага се появи в ръцете на домакинята, сякаш създадено пред очите ни от нищото с въображението на гения.

- Жива е майчица Русия! Жива е - викаше Пикасо, размахвайки чаша. - Жив е духът на Настася Филиповна, хвърляща парите в огъня. Всеки мой подпис, дори под лоша рисунка, струва не по-малко от десет хиляди долара! Пикасо ме прегърна и ме целуна. От него дъхаше на свежи ябълки и прясна боя. Двама напрегнати младежи през това време бяха навили на руло три платна, посочени с жест от стопанина...

ЧЕ ГЕВАРА

- Защо съм станал революционер? - команданте Че повтори моя въпрос и ме погледна изпод вежди, сякаш проверяваше от любопитство ли го питам, или наистина ми е необходимо да знам. Неволно отместих поглед - стана ми страшно. Не за мен - за него. Той беше един от онези - „с обречените очи", както пишеше Блок. Команданте направи остър завой с токовете на тежките си подковани войнишки обуща, по които, струваше ми се, се бе запазила пепелта на Сиера Маестра, и се приближи до прозореца. Голяма черна пеперуда, сякаш потрепващо парче от хаванската нощ, бе кацнала върху звездичката на баретата му, пъхната под пагона на ризата с цвят "верде оливо".

- Исках да стана лекар, но после се убедих - само с медицина не можеш да спасиш човечеството... - бавно каза команданте, без да се обръща. После рязко се обърна и аз отново отместих поглед от очите му, които излъчваха пронизващ студ - вече отвъден.

...Разговорът се проведе през 1963 г., когато обрамченото с брада лице на Че Гевара още не го щамповаха по фланелките с империалистическа хитрост, отчитайки антиимпериалистическите вкусове на лявата младеж. Команданте беше до мен, пиеше кафе, говореше, почуквайки с пръсти по книгата за партизанската война в Китай, сигурно неслучайно попаднала на бюрото му. Но още преди Боливия той бе жива легенда, а върху всяка жива легенда има сияен печат на смъртта...

ЖАКЛИН КЕНЕДИ

През 1967 г. гостувах на Жаклин Кенеди в нюйоркския ѝ апартамент. Тази жена, позната на целия свят от времето на президентството на нейния съпруг, не ме порази особено нито с красота, нито с ум, но пък ме трогна с простотата, с естествеността си, по някакво чудо съхранили се у нея в обстановката на постоянно обкръжение от репортери. В будоара на Жаклин, сякаш будоар на някоя скромна секретарка, направо на парното се сушаха чорапите ѝ. 

- Никога не бих могъл да допусна, че сама перете чорапите си - честно признах аз.

Тя се усмихна:

- Според вас, трябва да ги изхвърля на боклука ли? Всяка уважаваща себе си жена трябва сама да пере чорапите си.

ГЕНЕРАЛ ПИНОЧЕТ

Ръката на генерал Пиночет не ми се стори силна, когато я стиснах - а по-скоро безкостна, безкръвна, безхарактерна. Единственото, което съм запомнил с неприятно чувство, бе студената влага на дланта. В моя пожълтял бележник от 1968 г. - след вечеринката в Сантяго - именно така е фиксирано в кратките характеристики на гостите: „Ген. Пиночет. Провинц. Ръка студ., влажна". За втори път го видях през 1972-а на трибуната пред Ла Монеда, зад гърба на президента Алиенде, който твърде разпалено говореше за верността на чилийските генерали, сякаш сам себе си да убеди в това. Очите на Пиночет бяха скрити зад черни очила, предпазващи го от биещите в лицето прожектори. Видях Пиночет за трети път през пролетта на 1984 г., когато транзитно летях за Буенос Айрес. Генералът самодоволно, макар и леко напрегнато, ми се усмихваше от огромния портрет на летището, сякаш ми казваше: „Пък ти ме смяташе за провинциалист!".