Затвора треперел позорно и мрака ударил на бег...

По повод 108 години от рождението на Никола Вапцаров, на 7 декември 2017 г. от 17 ч в къща музей „Никола Й. Вапцаров" – София (ул. "Ангел Кънчев" № 37) Националният литературен музей организира литературна вечер под надслов „За него – живота…". В музея е подредена камерна изложба с най-ценните дарения, постъпили през последните години: тетрадката „Сампа" с преписи на седем Вапцарови творби, правени в затворническата килия; архив и книги на Иван Пейчев и Младен Исаев; снимка на Йонко и Никола Вапцарови с капитан Борис Цанков на царската моторница в Евксиноград, портрет на поета от проф. Иван Димов и др. На дарителите ще бъдат връчени благодарствени грамоти.

На събитието ще бъде представена книгата на литературния критик и историк Петко Тотев „Бих влезнал във взривна ракета...", а стихове от и за Никола Вапцаров ще рецитират неговата племенница – режисьорката Мая Вапцарова, поетите Георги Константинов, Петър Анастасов и др.


Песен  за човека

Ние спориме
        двама със дама
                на тема:
„Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете —
тропа, нервира се,
                даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                                от ропот
и град от словесна
                        атака.
— Почакайте — казвам, — почакайте,
                                                        нека… —
Но тя ме прекъсва сърдито:
— Ах, моля, запрете!
                                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
                насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
        на черква отишъл
                        подире
и… после му станало леко. —
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
        понакуцвам
                в теория
и рекох полека,
                без злоба,
                        човешки,
да пробвам със тази история. —
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
                        пари.
Синът ги подушил,
                вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
                        във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
        не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
                                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
        човек.
Не зная с каква е
                закваса заквасен,
не зная и как е
                замесен,
но своята участ
        от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
        „Брей, как се обърках
и ето ти тебе
                бесило.
Не стига ти хлеба,
                        залитнеш
                                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти — ножа.
Ех, лошо,
        ех, лошо
                светът е устроен!
А може, по-иначе може…"
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
                изплаввал чудесен —
и после
        заспивал
                усмихнат…
Но в коридора
                тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. —
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
        „Хайде, стани."
Гледали хората
                тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
                разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                                на бик.
Но лека-полека
                човека се сетил —
страхът е без полза,
                                ще мре.
И някак в душата му
                        станало светло.
— Да тръгнем ли? — казал.
                        — Добре.
Той тръгнал. След него
                                те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
                        „Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
                тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                                а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                                в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
        тежка,
                човешка,
                        жестока,
                                безока
                                        съдба.
„Тя — моята — свърши…
                        Ще висна обесен.
Но белким се свършва
                        със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                                от песен,
по-хубав от пролетен ден…"
Споменал за песен
                        и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
                                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                                        но вие
грешите, приятелко, днес. —
Човекът спокойно, тъй — дума
                                                след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
                с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
                треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
        „Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                                изкусно
през шията, после
                        смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? —
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! — Разказвате,
                                                сякаш
като че там сте били!"…
Какъв ти тук ужас?! —
                Той пеел човека. —
Това е прекрасно, нали?