През XV век в малко селце близо до Нюрнберг живеело бедно семейство, което имало 18 деца. Осемнадесет! За да изхрани това огромно семейство, бащата, който бил със златни ръце, се трудел по 18 часа на денонощие. Работел в едно бижутерско ателие, но вършел и всякаква друга работа срещу заплащане.
Въпреки безнадеждното състояние на фамилията, две от децата си имали мечта. Искали да развиват талантите си в сферата на изкуствата, но знаели, че баща им няма пари да ги прати да учат в Академията в Нюрнберг. След дълги среднощни дебати двете момчета сключили споразумение. Решили да хвърлят ези-тура. Който загуби – ще иде да работи в мините и ще плати обучението на брат си. А после, когато завърши курсовете, с продажбата на произведенията си (или ако се налага – с тежък физически труд) ще плаща за обучението на брата, който дотогава е бил в мините. Хвърлили монета в неделя сутринта, след църковната служба.
Албрехт Дюрер спечелил и тръгнал за Нюрнберг. Алберт четири години работил къртовски в мините и плащал учението на брат си, който вече бил сензация в Академията. Гравюрите и картините на Албрехт превъзхождали произведенията на много от преподавателите. Към края на следването си вече печелел добри суми.
Когато младият художник се върнал в селото си, семейството му организирало празничен обяд на поляната, за да отпразнуват триумфалното завръщане. След много смях и песни Албрехт вдигнал тост за любимия си брат и казал: „Сега, скъпи мой благословени братко Алберт, дойде твоят ред. Можеш да тръгваш за Нюрнберг да догониш мечтата си, а аз ще се грижа за теб“.
Всички се обърнали към Алберт. По бледото му лице се стичали сълзи, той хлипал и повтарял: „Не...не...не...не“. Изтрил сълзите си, вгледал се в лицата на най-любимите си около масата и меко промълвил: „Не, братко. Вече не мога да ида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Я погледни какво се случи с ръцете ми за четири години в мините... Костите на всеки пръст са чупени поне по веднъж, имам артрит на дясната ръка, дори не мога да държа чашата с вино по време на тоста, а какво остава да правя линии върху пергамент и платно с молив или четка. Не, братко, за мен е вече късно“.
От тогава са минали над 450 години. Шедьоврите на Дюрер са във всеки велик музей в света. Всеки познава поне една картина на великия майстор. Веднъж, за да отдаде почит и уважение на брат си, художникът нарисувал захабените ръце на брат си, насочени към небето. Нарекъл картината си „Ръце". Но хората, които видели този шедьовър и отворили сърцата си за него, предпочитат да наричат тази картина „Ръцете на молещия се“...