Двама учени от Карлифорнийския университет в Санта Круз са моделирали сблъсък на младата Луна с нейната хипотетична "сестра", съществувала някога. Ако такова събитие наистина се е случило, то би повлияло сериозно на еволюцията на нашия спътник и задължително би оставило следи на повърхността му.
От това се интересували и авторите, опитвайки са да обяснят защо двете полукълба на спътника ни толкова се различават едно от друго: както е известно, нейната близка, видима страна, където се групират базалтовите морета, е относително равна, а обратната - планинска и с много кратери. Освен това е много по-дебела, а калият, редките земни елементи и фосфорът са много по-малко.
Особеностите на лунната геология могат да се свържат с действието на вътрешни фактори - например приливите или асиметричната кристализация на съществуващ в древни времена океан от магма. Роля може би има и някакво външно смущение като удара, при който се образувал огромният басейн на Южния полюс - Ейткен.
Американците разгледали и варианта за ударно въздействие, но в техните модели сблъсъкът довел не до очакваното получаване на дълбок кратер, а към формирането на допълнителен твърд слой с такава площ и дебелина, които позволяват да се възпроизведе общият релеф на местността от обратната страна на Луната. Налитащият обект в модела има голям диаметър, над 1000 км, и самият сблъсък се случва със скромната скорост 2-3 км/с. "При такъв избор на параметри доставеното на Луната вещество веднага запълва новообразуваният кратер и се разпределя по повърхността й" - коментира Джон Чембърс от Вашингтонския университет, който не е участвал в проучванията.
Възможността за появата на масивна сестра на Луната се потвърждава от изчисленията за сблъсък на Земята с протопланета по размери сходна с Марс (това е може би най-популярната в момента теория за възникването на нашия спътник). "Партньорът" на Луната би могъл доста дълго - десетки милиони години, да стои в орбитата й, позволявайки големи части от лунния океан от магма да се втвърдят. Най-вероятно последвалият сблъсък с Луната станал в резултат от приливното взаимодействие, заставило двата спътника да се отдалечат от Земята. "Оттегляйки" се, те започнали да усещат сериозното гравитационно влияние на Слънцето и нямало как да останат стабилни.
Досегашните експериментални данни не позволяват да бъде определена най-вероятната хипотеза за развитието на Луната. Остава да се надяваме, че излитащият тази есен апарат GRAIL ще изпълни цялата си програма от изследвания и ще събере достатъчно информация за вътрешния строеж на спътника. Това би могло да помогне на теоретиците, също както и осигуряването на повече образци от обратната страна на Луната.
Източник: Калифорнийският университет