Почти всеки предмет, използван от хората, им предоставя възможност да извършват редица показателни жестове. Такъв е случаят и с очилата. Един от най-често срещаните жестове при тези, които носят очила, е да пъхват едната им рамка в устата си.
Дезмънд Морис твърди, че всяко действие, при което някакъв предмет се допира до устните или се пъха в устата, е несъзнателен опит на съответния човек отново да изпита онази сигурност, позната му от бебешката възраст, когато е усещал топлата майчина гръд. А това означава, че пъхването на рамката на очилата в устата е най-вече жест за вдъхване на самоувереност. За тази цел пушачите използват цигарите, а малкото дете смуче пръста си.
Също както и пушенето на лула жестът на пъхването на едната рамка от очилата в устата може да бъде използван за печелене на време и за отлагане момента за вземане на решение. Проучванията сочат, че по време на преговори този жест се появява най-често при заключителния им етап, когато съответният човек трябва да вземе решение по обсъждания въпрос.
Честото сваляне на очилата и избърсването на стъклата им е друг метод, използван от хората, които носят очила, за да печелят време и да отлагат момента за вземане на решение. Когато видите този жест да се появява веднага след като сте приканили съответния човек да оповести решението си по обсъждания въпрос, най-добрата тактика, която бихте могли да използвате, е мълчанието.
Жестовете, които съответният човек ще направи след някое от споменатите действия за печелене на време (пъхването на рамката на очилата в устата или свалянето им и бърсането на стъклата), издават намеренията му и позволяват на наблюдателния събеседник да подходи към ситуацията по подходящ начин.
Например, ако след като е направил някой от споменатите два жеста, съответният човек си сложи отново очилата на носа, това означава, че му се иска отново да „поогледа“ фактите. Ако обаче не си ги сложи обратно, а ги прибере или ги остави встрани, значи иска да приключи разговора.
Филмовите актьори през двайсетте и трийсетте години често използват този жест, за да обрисуват и покажат на зрителите, че героят им е човек с критическа и скептична натура — например учител в английско училище.
За хората, които носят очила за четене, често е много по-удобно да поглеждат над тях събеседника си, отколкото да ги свалят и слагат всеки път, когато им се наложи да го гледат.
Всеки, към когото бъде отправен такъв поглед над очила, обикновено се чувства, сякаш е критикуван или наблюдаван осъдително и преценяващо. Погледът над очилата може да ви излезе много „скъпо", защото в повечето случаи другият човек ще реагира на него със скръстени ръце, кръстосани крака и съответно отрицателна нагласа. Ето защо за хората, които носят очила, е по-добре да ги свалят, когато говорят, и да си ги слагат обратно, когато слушат. Това не само кара събеседника им да се чувства по-непринудено, но и позволява на човека, който носи очилата, да има контрол над разговора, тъй като събеседникът му много бързо схваща, че когато очилата са свалени, не бива да прекъсва собственика им, а щом отново се озоват на носа му — негов ред е да заговори.
Из "Езикът на тялото", Алън Пийз, Алън Гарнър