Защо ли?
Целта им е да създадат хапчето за щастие. И междувременно може да успеят да докажат, че животните също имат чувство за хумор, пише slate.com.
Според съвременните научни представи смехът е еволюирал от едно специфично пъхтене, наблюдавано при играещите човекоподобни маймуни. То сигнализира, че участниците в играта получават удоволствие, че всички заплахи са на шега и никой не желае наистина да откъсне главата на другия или да му прегризе гърлото.
Психологът Марина Давила-Рос от Портсмутския университет (Великобритания) преди време анализирала звуците, които издава шимпанзето при гъделичкане, както и гърлените звуци на горилите и орангутаните, и ги сравнила с човешкия смях при същите обстоятелства. Шимпанзетата са по-близки до нас по еволюционна родословна линия и тяхното пъхтене повече прилича на смях, докато орангутаните, които са ни по-далечни роднини, пъхтят доста по-примитивно. Горилите са някъде по средата.
Приматите не само се смеят по своему, но и се шегуват и закачат. Горилата Коко от Уудсайт (Калифорния), която научила над 2000 думи и 1000 движения от езика на жестовете, умее да играе със значенията. Когато я питат кое нещо е тежко, тя показва с жестове „камък", но и „работа". Веднъж завързала връзките на двете обувки на дресьора си и показала знака за „преследване" като го накарала да тича.
Има ли комедийна жилка в мозъците на другите представители на животинското царство? Марк Бекоф от Колорадския университет (САЩ), специалист по екология и еволюционна биология, автор на книгата „Емоционалният живот на животните", отговаря на този въпрос утвърдително. Той не изключва възможността всички бозайници без изключение да имат чувство за хумор и смята, че скоро това ще бъде доказано научно. Бекоф и други негови колеги съобщават в публикациите си, че кучетата чувстват несправедливостта, паяците са с различен темперамент, а пчелите могат да бъдат научени на песимизъм. Както е казал Дарвин – разликата между интелекта на човека и животното е в степента, а не в същността.
Следователно, ако ние разполагаме с чувство на хумор, най-вероятно такова имат и животните.
През 1997 година психологът Яак Панксеп влязъл в лабораторията на Университета в Боулинг-Грийн (Охайо) и казал на студента Джефри Бъргдорф: „Хайде да гъделичкаме плъховете". По това време вече било установено, че лабораторните животни издават ултразвуков писък на честота 50 kHz, когато си играят, биейки се и тичайки из клетката. Учените решили да проверят дали мишките ще издадат същия звук и като ги гъделичкат. Почесали им коремчета и се чуло... същото 50 kHz-ово жужене. На мишлетата им харесало и те искали още и още от него.
Не след дълго медиите разтръбили, че мишките могат да се смеят и по целия свят масово започнали експерименти с гъделичкане на мишки в клетки.
Но Бъргдорф, който в момента работи в Северозападния Университет, все пак е предпазлив във формулировките си: „Аз не бих бързал да наричам това смях. Предпочитам да говоря за сигнал на положителния ефект". Експертите продължават да дискутират тези миши звуци смях ли са или нещо друго.
Гъделичкането не винаги е приятно. Обаче плъхчетата кой знае защо издават само положителния писък – същия, който се чува и когато се боричкат и играят с връстници. Ако в шеговитата битка участва по-възрастна от другите участници мишка, вокалът придобива по-друг характер. Като че ли играта е приключила и апочнала сериозна разправия. Ако дадат на мишките да избират, те предпочитат да издават онзи звук от 50 kHz. Той им е най-приятен от другите видове писъци. Чува и се, когато учените с помощта на електроди, опиати и други средства за въздействие стимулират центровете на удоволствието в мишите мозъци.
Този смях или каквото друго е, свидетелства за радостно преживяване. Опитите за откриване на нов антидепресант – хапчето за щастие, за което стана дума по-горе, се основават на същия принцип. Учените дават дражетата на мишките и чакат да чуят познатия им вече звук.