НаукаИрина Белашева / 25 септември 2016

Родопи, любов моя...

Всичко, което ми харесва тук, е направено от камък, вода и небе

След следването си във факултета по журналистика на Московския държавен университет „Ломоносов" в Москва Ирина Белашева заминава за Камчатка и десетина години работи в местните вестници. По-късно е кореспондент на московския вестник „Время новостей". В момента Белашева е редактор, автор и водеща на телевизионни програми и консултант по писане на книги.

Когато преди няколко години, ровейки се в интернет от Москва, случайно видях снимка на каменна къщичка високо в планината, дори не ми хрумна, че това е началото на моето прекрасно българско приключение. На българския период в живота ми.

Къщичката беше обявена за продан. И абсолютно неочаквано за мен самата писах до брокерската агенция, купих си билет и подадох документи за виза. За страна, в която никога преди това не съм била.

В Москва цареше тъмно и студено пролетно междусезоние, а България ме посрещна със слънце и топлина. И с човешка топлина... С къщичката в Баблон – на няколко километра от Смилян, където от десетилетия човешки крак не е стъпвал, всичко беше наред. Имаше нужда от непретенциозен ремонт, ако не смятаме факта, че пътят към Баблон е екстремен, проходим само за УАЗ-ка и в селцето не живее никой. Но аз се осмелих.

Заедно с тази къщичка в душата си приех и българските Родопи. С техните букове и боб, мед и борове, цветя и извори...И най-важното – с техните планински човеци. Отзивчиви. Внимателни. Грижливи и стоплящи.

Всичко, което ми харесва тук, е направено от камък, вода и небе.

Това не е първото ми лято тук. И всеки път е различно. Имах лято на лешниците. Есента на шипките, глога и дренките смени лятото на мащерката. А това лято открих сладостта на дивата череша – дребна и черна, но приказно сладка и ароматна. Разказаха ми, че дивата череша може да живее и сто години.

Сега е мекият и безметежен сезон на сливите. И до днес не ми се вярва, че си растат просто така навсякъде, без никой да ги е засадил.

Жълти, розови, червени, черни сливи… Толкова изобилно, как е възможно? На всяка крачка? Зад всеки завой? Толкова сладки? Нали уж не можехме да чакаме от природата да е милостива към нас... Тук, в планината, се научих да гледам на света през нежната оранжево-жълто-сочна люспица на тази слива. През слънчевата лупа на нейната прозрачна съвършеност, чрез струящата от нея светлина, чрез избухващите сладък сок и радост. Усмихвам се щастливо всеки път, когато откъсна няколко сливи и предвкусвайки насладата, ги разглеждам. Тях, пречупващи слънцето, галейки дланта ми.

Струва ми се, че в такъв момент ми се опрощават всички грехове.

…Има на земята такива места – портали към друга реалност. Като в „Хари Потър". Гмуркаш се в странно трептящия въздух, стъпваш на особен, но с нищо не отличаващ се от другите камък, купуваш билет за несъществуващ влак и се оказваш на чудно място:

- където хората по улиците разхождат за юздите конете си;

- където неотменна част от пейзажа са блажените овце;

- където в хоремага заедно с хляба и салама купуваш и мая за сирене;

- където овчарят насреща те поздравява като скъп роднина;

- където тенекеджиите и дърводелците се зоват „майстори";

- където водата не се купува, а си я наливаш от чешмите;

- където звездите в мастиленото небе набъбват и премигват като в планетариум;

- където, ако настъпиш мащерка, избухва неземен аромат;

- където в жегата почти чуваш дишането на горещите камъни и парещия пясък;

- и където в джоба ти неизменно лежи билетът за обратно. И се замисляш дали ти трябва...