Често се срещам с хора на 20, 30, 40 години, но това е само външният им вид. А дълбоко в себе си те като че ли са останали в далечното детство и досега чакат любовта, която тогава не са получили в степента, която им е била необходима. И остават там дотогава, докато сами не се научат да намират удовлетворението в себе си.
Ние оставаме във възрастта, в която не сме получили нужната ни обич.
Всяка възраст има своите потребности. Това означава, че грижата и любовта на родителите имат различни особености с всяка изминала година.
В бебешката възраст се формира доверието, затова любовта към детето се изразява в безусловна грижа от страна на майката към задоволяване на потребностите му. Ако на този етап майката е била ненадеждна, отхвърляла е детето и не го е обгрижвала достатъчно, то може да формира подозрителност и страх за благополучието си. Вече като възрастни, с тези хора е трудно да се общува. Във връзката си с партньора те често го подлагат на различни изпитания, за да проверят доверието му. Чувстват се беззащитни и уязвими.
На 2-3 години детето вече се учи да е автономно и да развива самоконтрола си. Ако родителите по някакъв начин спират развитието му в тази насока, например нетърпеливо и настойчиво правят това, което малкото може и само, или пък очакват от него действия, които не може да извърши, се формира чувството на срам. Ако родителите постоянно го опекунстват, но остават глухи за истинските му потребности, детето започва да се съмнява в способностите си да контролира действията си и да се вписва в обстоятелствата.
Като възрастни, такива хора са неуверени, мислят, че другите ги наблюдават непрекъснато, търсят грешките им и не ги одобряват, не им се доверяват. Те могат да получат обсесивно-компулсивна симптоматика или параноичен страх от преследване.
Между 3 и 6 години детето трябва да бъде поощрявано за самостоятелните му действия. За инициативността му, за неговата любознателност и прояви на творчество. Ако го няма насърчаването, а присъства само наказанието за своеволие, отново избуява чувството за вина. Тези пораснали деца не са целеустремени. Липсват им решителност и амбиция. Постоянното чувство за вина е причина за пасивност, импотентност или фригидност, както и за гранично поведение.
Формирането на трудолюбието става в училищна възраст. Ако в този период се съмнявате в способностите на детето си или в статуса му сред връстниците му, можете да убиете желанието му да се учи, да оформите чувството за непълноценност, което в бъдеще ще убие увереността в собствените му способности ефективно да функционира и да съществува в този свят.
Ако децата възприемат успехите в училище като единствен критерий, по който се определят достиженията им, като възрастни те могат да се превърнат в безволева „работна сила" в наложената от обществото ролева йерархия.
Предлагам ви да протегнете ръка на детето във вас и да му помогнете да израсне. Намерете своя детска снимка и си представете вътрешното си дете. На колко е години? Как изглежда? За какво мисли? Кой е до него? Какво го тревожи?
Поговорете с него.
Вземете лист и два молива с различен цвят: единия – в дясната ръка, другия – в лявата. Ако сте десняк – с дясната ръка пишете от името на възрастния човек, а с лявата – от името на детето във вас. Ако сте левичар - обратното.
В този диалог участвате само вие двамата – вие и вътрешното ви дете. Кой от вас ще опита първи да установи контакт? С какво ще започнете вашето общуване? Отговорите на тези въпроси могат да бъдат съвсем неочаквани за вас.
Когато установите контакт с детето във вас, започвате да градите отношения. Общувайте с детето толкова, колкото то поиска. Попитайте го какво не му стига. Дайте му, каквото иска. Назовете го по име, кажете му топли, добри думи, изразете му любовта си. Дайте му някакъв съвет.
Бъдете му такъв родител, от какъвто сте имали нужда вие самите тогава.