Светът в тебМитрополит Антоний Сурожский / 28 май 2015

Любовта е нещо повече. Много повече.

Понякога приемането e по-трудно от даването

Антоний Сурожский (Андрей Блум) — е гласът на православието през XX век. Роден е през 1914 година в Лозана в семейството на потомствен руски дипломат. Няколко години семейството му живее в Персия. След промените в Русия заживява в Париж. Западноевропейски екзарх на Руската православна църква от 1965 до 1974 година.

Мислим, че знаем какво е любов и умеем да обичаме. Всъщност умеем само да се лакомим за човешки връзки. Вярваме си, че обичаме човека, защото изпитваме към него ласкаво чувство, защото ни е добре с него, но любовта е нещо повече. Нещо много повече. Много по-изискващо и понякога трагично.

Любовта има три страни.

Първо, обичащият човек дава и иска да дава. Но за да даваш, за да даваш по съвършен начин без да причиняваш болка на получаващия, трябва да умееш да го правиш. Много често ние даваме не от любов – истинска, самоотвержена и щедра любов, а защото когато даваме нараства чувството ни за значимост и за собствено величие. Струва ни се, че да даваш е един от начините за себеутвърждение, да покажем на себе си и на другите своята значимост. Но да получаваш на такава цена е болезнено. Любовта може да дава само когато забравя за себе си.

От друга страна в любовта трябва да умеем и да получаваме, което понякога е по-трудно, отколкото да даваме. Всеки е усещал по себе си колко мъчително е да получи благодеяние от човек, когото не обича и не уважава. Чувстваме се унизени и оскърбени. Виждаме го в децата. Когато някой, когото те не харесват и в чиято любов не вярват, им даде подарък, те го хвърлят, искат да го стъпчат, защото се чувстват оскърбени до глъбините на душата си.

Любовта на даващия трябва да е всеотдайна и получаващият да обича даващия, да вярва безусловно в неговата любов. Аскетът Венсан дьо Пол, изпращайки една от монахините си да помага на бедните, ѝ казал: „Запомни — ще ти е необходима цялата любов, на която е способно твоето сърце, за да могат хората да ти простят твоите благодеяния“.

Но дори там, където и да даваш, и да получаваш е празник и радост, има още една страна на любовта, за която забравяме.

Жертвеност.

Не в светския смисъл, в който я разбираме – някой да работи за любимия като се лишава от всичко, за да има партньорът му всичко необходимо. Не, жертвеността, за която аз говоря е по-строга и засяга нещо по-дълбоко. Става дума за това, че обичащият човек от любов към другия е готов да се дръпне настрана.

Ревността към миналото на другия също не е показател за любов.

Глупаво обичащият иска връзката му с любимия човек да е единственото значимо събитие в живота на другия. Всичко предшестващо настоящата връзка, цялото богатство на живота и душата на другия, се струва на ревнивеца като опасност.

Такова собственическо и обсебващо мислене и действие застрашава двойката. Човек не може да започне живота си от деня на първата среща с любимия си човек.

Истински обичащият е длъжен да приеме тайната на миналото като тайна и да я запази. Трябва да приеме, че любимият е имал преди него други житейски събития, към които той не е причастен. Говорим за защитаващата, ласкаво обгръщаща и почтителна любов.

И тук навлизаме във вярата, но не само в Бог, но и във взаимната вяра между един човек и друг човек.