Светът в теб10 август 2015

Черните врани в главата ни

По-добре да изберем тревогата вместо депресията

Джеймс Холис e доктор по философия. Роден е в Спрингфилд, Илинойс. Бакалавърска степен е получил в Манчестърския колеж, доктор става през 1967 година в Университета Дрю. Преподавал е по хуманитарни науки 26 години в различни колежи и университети. Задълбочава квалификацията си като аналитик на Юнг в Института на Юнг в Цюрих (1977 - 1982). Бил е изпълнителен директор на Юнгианския образователен център в Хюстън. Автор на книгите „Да разбираме сянката си", „Райският проект. В търсене на Магическия Друг", „Под сянката на Сатурн: Раняване и лекуване на мъжката душа" и др.

Пред нас е трудният избор: тревога или депресия. Преследвайки зова на душата и правейки крачка напред, можем да изпитаме силна и остра тревога. Ако се откажем да направим тази крачка и подтиснем душевния порив – ще изпитаме депресия. В такава сложна ситуация е по-добре да изберем тревогата, защото този избор в крайна сметка е поне път, водещ към личностно развитие, докато депресията е задънена улица и житейска неудача.
В стремежа си да избегнем житейския си път, като го прехвърлим на друг, предавайки се на страха от самотата, ние не само разрушаваме уникалния смисъл на живота си, който на всяка цена искаме да постигнем, но и обременяваме друг човек, на когото сме се обяснили в любов.
Изграждането на зряла личност пряко зависи от това, в каква степен човек е готов да носи отговорност за избора си, да престане на обвинява околните или да очаква от тях избавление, а също така и да признае болката, свързана с неговата самота, независимо от приноса си във формирането на социалните роли и укрепването на социалните отношения.
Целта на личността не е в нарцистичната самовглъбеност, както смятат някои хора. Тя е в проявата на по-грандиозни цели на природата, въплътени чрез личностното развитие.
Целта на живота не е щастието, а смисълът.
Човекът, усещащ самота, изпитва уникалното преживяване за странстване и заедно с това той осъзнава вътрешната си същност, с която може да започне диалог. Благодарение на този диалог започва индивидуационният процес. И колко трагично изглежда отказът от тази възможност за личностно израстване! Човекът става личност, ако постоянно пристъпва към такъв диалог и постоянно осъзнава изследвайки анатомията и теологията на своята душа.
Тези ужасни врани — депресия, отчаяние и усещане за ненужност — ще са винаги някъде наоколо, под прозореца ни. Независимо от това, колко осъзнато искаме да се избавим от тях. Те ще се връщат при нас отново и отново, а тяхното пресипнало гракане ще прекъсне задрямалото ни отрицание. Нека мислим за тях като постоянно като напомняне за стояща пред нас задача. Даже като чуваме тяхното гракане, шума на крилата им, дори и тогава запазваме свободата си на избор.
Задачата на индивидуализацията е в достигането на цялостност, а не доброта, не чистота и не щастие.