Светът в тебПол Дохърти / 4 септември 2015

Писмо до дъщеря ми в деня на сватбата

Живеем заради мигове като този, когато надеждите и мечтите се пресичат

Пол Дохърти (57 г.) е бил спортен журналист в The Cincinnati Enquirer от 1994 до 2013 г. Спортните редактори от Associated Press го провъзгласяват за най-добрия писател сред спортните журналисти в САЩ. Дохърти е отразявал най-големите спортни събития в САЩ, както и пет издания на летните Олимпийски игри. Пол и съпругата му имат две деца.

Скъпа Джилиан!

Днес е денят на твоята сватба — 27 юни 2015 година. След два часа ти ще тръгнеш по тази пътека, която ще промени живота ти. Този ден означава много, та ти направи много, за да настъпи той. Не знам какви трудности преживява жена със синдрома на даун, която се омъжва за любовта на живота си. Знам само, че ти се справи с всички тези трудности.

Сега си на върха с майка си и приятелките на булката – приготвяте се. Имаш красива прическа. Роклята ти, украсена с диаманти — "моето бижу", както я нарече — привлича сиянието на слънцето в този ден, чиято светлина струи през прозорците. Твоят грим и червеното червило мъничко допълват твоята красота, която разцъфтяваше ден по ден от момента, когато ти се роди. Имаш безкрайно цъфтяща усмивка.

Аз съм навън, стоя пред прозореца и гледам. Живеем заради такива мигове като този, когато надеждите и мечтите са пресичат в една прекрасна времева точка. Когато всичко, за което сме мечтали дълго, се сбъдва и придобива идеална яснота. Щастието е възможно, знам го със сигурност, стоейки пред този прозорец.

Имам да ти кажа много неща и едновременно с това нямам какво да ти кажа. Когато ти се роди и минаха години, през цялото това време не се притеснявах за твоите успехи в училище. С майка ти се погрижихме за това. Възползвахме се от помощта на закона навсякъде, където беше необходимо. Можехме да накараме учителите да те обучават и знаехме, че ще можеш да спечелиш уважението на съучениците си.

Но това, което нямахме да можем да направим, е да накараме другите деца да те заобичат. Да те приемат, да станат приятели с теб, да са наблизо в трудни ситуации, когато другите проявяват жестокост. Мислехме си: "Какъв ще е животът на това дете, ако в него няма нови приятелки, купони за рожден ден и абитуриентски бал?"

Затова се тревожех. Дълбоко в душата си плаках, когато беше на 12, плъзна се надолу и промълви: "Изобщо нямам приятели".

Всички ние искаме за децата си едно и също. Здраве, щастие и възможност да се наслаждават на живота, да са пълноценна част от този свят – това не е привилегия само за нормалните деца. Нали тяхната съдба също се кове от нещата, които се полагат на всички, още като се родят. А аз се тревожех са твоята съдба, Джилиан.

И напразно. Ти си толкова естествена в общуването си. Викаха ти "Кмете" в началното училище, защото ги строяваше. Ти танцуваше в училищния състав на горните класове. Четири години беше в колеж и остана в живота на всеки, когото срещна на своя път.

Помниш ли, Джилс, как хората говореха за нещата, които никога няма да можеш да направиш? Че няма да можеш да караш велосипед на две колелета и да спортуваш. Че няма да можеш да учиш в колеж. Че със сигурност няма да се омъжиш. И ето сега…

Погледни се.

Ти си най-добрият човек, когото познавам. Всички искаме да имаме в живота си хора, които са способни да живеят, проявявайки съчувствие и симпатия към другите без лицемерие и лъжа. И ти стана такъв човек.

Бих могъл да ти кажа да дадеш на твоя възлюбен Райън цялото си сърце, но ти и без това ще го направиш. Бих могъл да ти пожелая да си добра и мека с него. Но ти вече се държиш с него и с всички по този начин. Бих могъл да ви пожелая живот, пълен с приятелство и взаимно уважение, но те вече присъстват във вашите взаимоотношения.

Преди десет години, когато на вратата звънна младеж с костюм и с букет орхидеи, и каза: "Дошъл съм да взема дъщеря ви, сър. Отиваме на абитуриентски бал", всичките ми страхове за твоя живот се изпариха напълно.

Сега вие с Райън ще минете по пътеката. Това е ново преживяване, но то за теб не е по-трудно, отколкото за останалите. А ако се отчете и каква си ти, то даже може би е по-леко.

Щастието лесно идва при теб. И ти без усилия носиш щастие за другите.

Сега те виждам през прозореца. Вече сте готови, вратата се отваря. Моето малко момиче, цялото в бяло, прекрачва прага на следващата си, почти вече завоювана мечта. Нямам думи. Просто съм зашеметен в този миг. "Ти си толкова красива" — това е най-умното, което мога да кажа в този момент.

Джилиан ми благодари. "Винаги ще съм твоето малко момиче" — ми каза след това.

"Да, винаги — едва прошепнах. — Време е да вървим. Предстои ни дълъг път".

Източник