Бракът е съюз на душите, не сделка

Джон Бейнс базира книгите си на философска система, която той нарича херметическа наука. Твърди, че в основите ѝ са древните езотерични принципи на Триславния Хермес. Най-известните му книги са „Тайното учение", „Хипсосъзнание", „Съществува ли жената?", „Еволюцията на вътрешния свят" и „Науката за любовта". В „Науката за любовта" Бейнс разказва увлекателно и логично за покварените разбирания на съвременното общество за любовта и брака като парично-стоков процес и елементарна сделка. Според него за щастливо и пълноценно семейство е нужна духовна база, усилия, усъвършенстване, бягство от ограниченията на предишния опит на човечеството, опознаване на себе си и стремеж към живот по вселенските закони. 

Мозъкът на човека принципно работи по същия начин, както и преди 2000 години. Действията му продължават да се определят от същите страхове, омраза, страсти и тревоги. Макар да дава познания за материята и енергията, науката не хвърля никаква светлина върху духа и онези сили, които пораждат и поддържат живота. Овладяването на външния свят е успешно, но на вътрешния свят е нула, поради което много малко хора могат със увереност да кажат: „Познавам себе си".

                                                            ***

„Всичко е двойствено; всичко има полюси; всичко има две противоположности; сходните и несходните неща са едно и също; противоположностите са идентични по същество, но се различават по степен; крайностите се срещат; всички истини са само полуистини; парадоксите могат да се изгладят". Например, възможно е да променим вибрацията на омразата във вибрация на любовта както в собственото си съзнание, така и в съзнанието на другите; стресът може да бъде поляризиран по пътя на съзнателното релаксиране, нетърпимостта чрез разбиране и съчувствие, инерцията чрез активност. 

                                          

                                          ***

Окаяното състояние на любовта в наше време, с общото невежество относно смисъла ѝ и с нещастието на онези, които се залъгват, че са способни да обичат. Неспособността да обичаш предизвиква духовен крах, изключващ удовлетворението от истинската любов.

                                           ***

Любовта има две страни: едната произтича от тъмнината и за целите на тази книга ще бъде наричана сатанинска, а другата, породена от светлината - божествена. Чрез постигане на истинската любов, човек може да реализира божествената страна на своята природа, а чрез упражняване на сатанинската не постига нищо друго освен празнота.

Любовта трябва да си възвърне изгубената чистота и да се освободи от последствията на онова, което религията нарича първороден грях, като се изчисти от неморалността.

                                            ***

Днес в криза се намира не толкова бракът, колкото самата човешка двойка. Именно тя осъществява една пародия на любовта, ограничена от традицията и навика, градяща се на пари и удобство и поддържана само от физическата връзка. Любов, която се свежда единствено до тялото, буди съжаление, защото е лишена от топлина и съдържание, ласка и нежност. Това е един мрачен, студен коитус, който смразява и потиска интелигентността и духа. Онези, които не могат да се издигнат над това състояние и не съзнават съществуването на по-висш тип съюз, имат наистина нерадостна съдба.

                                             ***

Сатанинската любов неизбежно води до психологично и духовно самоунищожение. Това разпадане не е бурно и драматично, а по-скоро настъпва с течение на времето, което подлага индивида на суровите природни сили. Всъщност субектът бива постепенно погълнат от по-силните закони на Природата и бавно, почти несъзнателно, загубва висшите си способности, а животинската му страна се засилва. Човек, притежавал изтънчени качества, неусетно се превръща в грубиян, в карикатура на онова, което е бил преди. Някоя прекрасна, деликатна и изискана жена става закоравяла и вулгарна. Тези промени не са непременно резултат от остаряване, а настъпват поради скъсване с природните принципи, предизвикано от загуба на вътрешната невинност". Външната привлекателност изчезва, а лицето придобива мръсен и покварен вид, сякаш е станало мълчалив свидетел на още по-големия вътрешен грях. Има хора, които достигат старини с чисто чело и очи и въпреки годините успяват да запазят някаква вътрешна чистота. Те са онези, които са се подчинявали на природните закони или поне не са ги нарушавали грубо.

                                              ***

Плодотворността на любовта не се измерва с произвеждането на деца, а с нивото на общуване, нежност, приятелство и щастие на тялото и душата. Истинската и рядко постигана цел на човешките двойки е съюз на душите, който води съпрузите до осъществяване на висшите им желания. Съюз, основан само върху тялото и емоциите, не е нищо повече от сянка и пародия на истинския брак. Собственическият подход към брачния договор и произтичащите от него взаимни задължения са само изкуствен опит за свързване на двама души. Херметическият подход проповядва съюз чрез истинска любов, а не чрез социални и лични спогодби или посредством бързо отлитащия мираж на бурната страст. Когато човекът се научи да разбира и прилага съюза чрез истинска любов, човечеството ще намери верния път към самоусъвършенстване.

                                             ***

Жената се надява да попадне на „трудолюбив човек", който да я издържа. Мъжът се надява да получи „добра машина за секс и за раждане на деца", а понякога и „втора майка". Когато всичко това бъде изпълнено, обществото се усмихва благосклонно, а двойката се стреми да покаже на приятели и роднини колко прекрасни деца са се родили от това сексуално съдружие и колко щастливи са двамата. На пръв поглед всичко е наред и природният цикъл се е завършил в животинските и човешките двойки, които гордо показват строеното си като за снимка потомство.

                                             ***

Най-взискателни от гледна точка на любовта обикновено са онези индивиди, които най-малко дават. Взискателният човек приема, че другият има подобна нагласа и се стреми да води в играта чрез постоянни и прекомерни изисквания за емоционално отдаване. Човек, който не дава нищо, има нужда другите да му дават, но формулира изискванията си но властен и маниакален начин, защото колкото и да му се даде, нищо не може да компенсира липсата, която чувства. Това е крайно примитивна форма на надмощие и аналогията с поведението на някои животински видове е съвсем ясна.

Из " Науката за любовта", Джон Бейнс