Светът в тебАА - София / 25 януари 2017

Меките форми на смъртните грехове

За „малките” недостатъци, които не искаме да пуснем

Всеки нормален човек желае да се храни, да се възпроизвежда, да бъде някой в обществото на себеподобните си. И иска да има поне някаква сигурност и безопасност, когато се опитва да постигне тези неща. Така всъщност го е сътворил Бог. Бог не е сътворил човека, за да се самоунищожава с алкохол, а го е дарил с инстинкти, които да му помагат да оцелее. Отникъде, поне в този живот, не се разбира, че Създателят ни очаква от нас да се освободим от инстинктивните си желания.

Доколкото ни е известно, никъде не пише, че Бог е отстранил от някое човешко същество всичките му естествени влечения. Тъй като повечето от нас са родени с изобилие от естествени желания, не е странно, че допускаме те да надминат първоначалното си предназначение. Когато сме сляпо увлечени от тях или когато настоятелно

искаме те да ни доставят повече наслади и удоволствия, отколкото е възможно или ни се полага,

достигаме точката, в която се отклоняваме от степента на съвършенство, която Бог ни е отредил да имаме тук на земята.

Това е мярката за недостатъците на нашия характер или, ако щете, на нашите грехове. Ако се помолим, Бог сигурно ще прости прегрешенията ни. Той в никакъв случай не би ни направил белоснежно чисти и не би ни съхранил такива без нашето съдействие. Това е нещо, към което трябва сами да се стремим. Той иска от нас само да се опитаме с всички сили да напреднем в изграждането на характера си...

Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни.

Колко измежду нас притежават тази степен на готовност? В абсолютен смисъл, практически никой. Най-доброто, което можем да направим, с цялата си честност, на която сме способни, е да се опитаме да я постигнем. Дори тогава най-добрите от нас ще открият за свое удивление, че винаги има една точка, в която казваме: "Не, все още не мога да се откажа от това." И често ще се оказваме на още по-опасно място, когато ни идва да възкликнем: "От това никога няма да се откажа!"

Такава е силата на нашите инстинкти да надхвърлят самите себе си.

Независимо от това доколко сме напреднали, винаги ще се намерят желания, които се противопоставят на Божията благодат. Някои, които си мислят, че са постигнали много, могат да оспорят това, така че нека се опитаме да се спрем на проблема малко по-подробно.

Никой не иска да е толкова горд, че да бъде упрекван в самохвалство, нито толкова алчен, че да бъде белязан като крадец.

Никой не иска да се гневи толкова много, че да убие, да бъде толкова похотлив, че да изнасили, толкова лаком, че да съсипе здравето си.

Никой не иска да бъде измъчван от постоянната болка на завистта или да бъде парализиран от мързел. Разбира се, повечето човешки същества не страдат от посочените недостатъци в толкова изразени форми.

Ние, които сме се отървали от тези крайности, сме склонни да се поздравим. А всъщност имаме ли основание за това? В крайна сметка не е ли чисто и просто личният интерес този, който е помогнал на повечето от нас да се отърват? Така или иначе за избягване на крайностите, които биха довели до нашето наказание, не се иска кой знае какво духовно усилие.

Когато обаче се сблъскахме с по-меките прояви на същите тези несъвършенства, тогава къде сме? Това, което трябва да признаем сега е, че

ние се радваме на тези недостатъци. Ние всъщност ги обичаме.

Кой например не обича усещането, че поне малко или дори много превъзхожда околните?

Не е ли вярно, че оставяме алчността да се маскира като амбиция?

Не е възможно да мислим, че харесваме похотта. Но колко мъже и жени говорят за любов, като при това вярват в думите си, само за да прикрият сладострастието в някой тъмен ъгъл на съзнанието си. И дори когато остават в рамките на общоприетото, много хора трябва да признаят, че сексуалните им фантазии често се прикриват под формата на романтични мечти.

Удоволствие доставя и така нареченият "справедлив гняв". По перверзен начин може да извлечем удовлетворение от факта, че много хора предизвикват у нас досада, защото това ни носи приятното усещане на превъзходство.

Обвитите с нашия гняв клюки, благовидна форма на убийство чрез съсипване на хората, също ни носят удовлетворение.

С това ние не се опитваме да помогне на онези, които критикуваме; опитваме се да изтъкнем собствените си морални принципи.

Когато чревоугодничеството не е напълно разрушително, за него също сме измислили по-лека формулировка - наричаме го "да не си отказваме нищо".

Живеем в свят, пълен със завист. Повече или по-малко всеки е заразен от нея. От този недостатък извличаме деформирано, но съвсем определено удоволствие. Иначе защо ще прахосваме толкова време да искаме това, което не притежаваме, вместо да полагаме усилия да го постигнем, или яростно да гоним качества, които никога няма да притежаваме, вместо де приемем факта и да се примирим?

Колко често се трудим усилено без друг мотив, освен този да сме осигурени и бездейни в бъдеще

- разбира се наричаме това "излизане в пенсия".

Нека разгледаме и способността си за протакане, което всъщност е мързел с четири срички. Почти всеки може да представи дълъг списък от такива слабости и много малко от нас биха се замислили сериозно да се откажат от тях, освен ако те не започнат да им причиняват прекалено големи неприятности.

Някои хора могат разбира се да заключат, че са наистина готови за отстраняването на такива недостатъци. Но дори и те, ако изготвят списък на по-леки несъвършенства, ще бъдат принудени да признаят, че предпочитат да запазят някои от тях. Следователно ясно е, че много малко от нас могат лесно и бързо да се подготвят за насочване към духовно и морално съвършенство; искаме да постигнем само толкова, колкото ни е необходимо да си изкараме живота, в зависимост разбира се от различните ни схващания за това колко ни е необходимо. Така че разликата между "момчета и мъже" е разликата между стремежа към цел, която сами сме си набелязали и цел, която идва от Бога.

Източник